към хоризонта от мечти,
а ангелите са заспали –
покрили
своите очи
за мъртвите с кристали...
Берях
от звездните поля цветя,
а болката кръвта топеше.
Превзела
паметния връх,
но без душа съм вече.
Живях
по илюзорни правила,
а истината вечна чака –
закрита
със воал тъга –
да ме спаси от мрака:
нахлул
от бягане и самота,
желания за власт и слава...
Изпивах
земна суета
от чаши със отрова...
Сега
на срещата на ветрове –
пронизващи без жал, стоя:
прогонват
мойте страхове
до порив нов – да бъда.
Tака,
че чиста да е съвестта;
духът делата ми да води;
свободна –
не на колене –
елмаз, от кал изровен...
Мина Кирова
03.2009г.