КУЛАТА

А пазих те от думи тежки -
раздраните завеси
между скъсани души.

Опитах и с мълчание,
но пак е грешно
оловото в помръкнали очи.

Руши се кулата - политат
на краля - скиптърът,
на шута - звънкият калпак.

Строеното от пясък е отмито.
Дори под него да остане
само бялата скала.

Мина Кирова

06.2010г.

АЛХИМИЯ

И в тази безизходица се питам:
какъв е смисълът да съществувам?
Притисната от дневните тревоги,
дали духът в тъмница се не губи?

Едно звънче отново ми нашепва:

в претопяването на оловото в елмаз;
в преодоляването и в стремежа
тъмата да превръщаш в светлина;
след разрухата да си в градежа;
в тъгата да откриваш радостта...

Прозирайки причината за неуспеха,
да не повтаряш пагубния страх.
И в шанса следващ да надскочиш
себе си... И пак да бъдеш благ.

Мина Кирова

06.2010г.