вторник, 18 септември 2012 г.

ПОНЯКОГА?


Понякога
си безцелно добър...
Но само, когато решиш
да пропукаш стените...
В ъгъла на невъзможността,
преминаваща в излишност.

Понякога
си извечно могъщ...
Но само, когато решиш
да поправиш вините...
Насадени отвъд яростта,
рушаща всяка взаимност.

Понякога
непоносимо крещиш...
В непревзети, немои земи
за още и още пространство.
Но само, когато решиш,
че щедростта е безвластност.

Понякога
непоправимо болиш...
Недостигнал обетован предел
в целостта споделена.
И само, когато решиш
обичаш на скорост екстремна.

Понякога...
И както решиш.
Но не е ли само тогава
…случайно явление?

Мина Кирова
09.2012г.




събота, 15 септември 2012 г.

ЗАКЛИНАНИЕ

Нека моята любов те пази –
низвергнат, паднал, унижен…
Когато те разстрелват със омраза
и кървиш от раните сломен.

Нека моята любов те пази
в най-тъмния, безпътен час.
Когато нищо друго не остава,
освен пречупен от сланата клас.

Нека моята любов те пази –
напътстван и закрилян, защитен
от всякa зла стрела и от пораза –
удавяща прокоба всеки ден.

Нека моята любов те пази
недосегаем в злостните усти.
Които бълват клевети от завист,
скопили собствените си души.

Нека моята любов те пази...
И никога да не усетиш страх
в света, на дявола предаден.
В обков от огън, дишащ диамант.


Мина Кирова
09.2012г. 


сряда, 12 септември 2012 г.

ЖИВИТЕ


Тях не ги е страх и срам
да чувстват и да гледат през стъкла -
напукани, строшени...
Да ровят в мрака или там,
където същността
прозира през неведоми завеси.
Да потъват до клепачите в тъга;
да се носят в бесни преспи.
Или в гребените самота
да възпяват ангелите черни...

Тях не ги е срам и страх
да мислят и говорят за това,
което са; за своите неволи.
Да прекрачват всеки праг
със кладенчова нищета.
Да звънят в простора.
Да простят на смъртен враг.
И прозрели, да забравят
затворите отровни...

Тях не ги е страх и срам
от хилядите
вероятности да бъдат.
Преминавайки през себе си,
познат
и жив е този свят...
Дори безмилостно
...(п)объркано осъден.


Мина Кирова
09.2012г.



четвъртък, 6 септември 2012 г.

ВОДОПАД


Заглъхнаха камбаните предутринно.
И кладите сигнални не горят.
Разхождат се опожарени урвища
по дланите на нощния овраг.

Където бяха изгревите незаченати
и боен вик кънтеше от зори...
В редиците на авангарда вихрен чезне
напиращият за победа щит.

А конниците с натежели, потни гриви
в следите ровят за откъснат знак.
Уморените копита с бесни криви
в прахта разсипват сивота и мрак.

И сам, пресъхнал в белези, ограбен
от хищници, потокът звънко не ехти.
За зрящите очи единствено проблясва
водопад за жаден в острите скали.

Мина Кирова
09.2012г.