Потънал в себе си,
макар и тъжен.
Пресичащ на безумството дъжда.
Безвластен
над страстта ни пълнокръвна.
Кипящ във пищната си жар.
Най-искрен
и дори бездънен.
Остава ли поне по мъничко от нас
в очите ти…
Обгърнали ме с въглен.
Желая да те помня все така…
На дивото
ръба владеещ.
В най-тъмната от страх тъга,
най-свидното
безцелно не пилеещ.
Където онемели птици спят.
От вихъра
на помирени сфери.
И няма брод, и няма път
към цялото,
в "завинаги" споено.
Мина Кирова
02.2013г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар