четвъртък, 25 април 2013 г.

ПЕСЕНТА НА РУСАЛКАТА



Измислих те.
В едно различно време,
където совите не спят.
Където
костенурките проглеждат,
понесли преднамерено света.
Където и тревата,
пърхаща ухае
на песъчинки,
бягащи от самота.
Към кораба,
отвеждащ едностранно
на острова ни,
сбъднал същността.

Измислих те.
Рисувах те в безвремие.
На лодка в силните весла.
Където
волята за разрушение
издигаше ни замъци
от вяра без мъгла.
Където просяците
са кралете
на всеки устрем
в мълчаливата луна.
А щрихите ти на човечност
превръщаха се в белези
по слетите тела.

Измислих те.
Там някъде е още утро.
Предвестник
на осъществения ми ден.
От слънцето
прорязани безлюдстват
илюзиите,
хранени с копнеж.
Там някъде е
и соколен писък,
изтляващ до последния рефрен
на песента
русалкова за близък
капитан едничък
на волни ветрове.


Мина Кирова
04.2013г.



сряда, 17 април 2013 г.

КОГАТО ИДВАШ


Обичам да идваш.

В сегашно
и осъществимо време.
Различно, но еднакво
за синхронния ни час.
Да усещам, че пътуваш
в паралелната вселена,
заедно строена
в чакане на дилижанс.

Тогава се подреждат
ненапаснати парчета
в колело и спици
на предутрен кос.
Затиктаква песен
в ритъм неизвестен
за бушуващия хаос
в нечие метро.

И литват хвърчилата
със сърца на чучулиги.
Щъркелът ти носи
недописано писмо.
От печата му – усмивка
слънцето те плисва.
На едно Обичам”,
идващо на стоп.

Мина Кирова
04.2013г.

вторник, 16 април 2013 г.

СВЕТУЛКА


Преплувай ме...
С изнемогващи перки,
без резерв
до край потопен.
В бледосини оттенъци
капките удължени
неспиращо тичат по теб.

Със силни витла
изсечи ми прозорец.
В олово от време. И след.
На ръце ме пренасяй
по нишката тънка.
На хоризонти
от бягство и без.

И пак ме рисувай.
Тъй както умееш...
Само ти.
И единствен.
На костенурки в очите
от Южния кръст.

Ще се пусна от котвата,
докато плуваш без тежест.
Защото е рано.
Рано е за разкъсване.
Светулката пее
за Млечния път.


Мина Кирова
04.2013г.

понеделник, 15 април 2013 г.

КОГАТО СОВИТЕ НЕ СПЯТ


(Или да замениш "Отричай ме" с "Обичай")



Отричай ме...
Денят едва започва.
В шепота
на тролейбусен бяг.
И слънцето
от огнената плоча
лъчи пресича
със самотен бряг.

Отричай ме...
Дори да изнемогваш
на тъмното
от счупени стъкла.
В прозореца ти
идващи са нощем
совите, зовящи
в будния си свят.

Отричай ме...
Аз мога мокра още
да посрещам
дивата от бяс вълна.
Да те жадувам.
Докато просрочваш
всяка рамка
на взривена тишина.

Отричай ме...
Ще те поемат
стълбите
на празен светофар.
От ъгъла му
жадно те посрещат
две ръце.
С усмивка на жена.

Мина Кирова
04.2013г.