ЕДНА ЧЕРВЕНА НИШКА

Затягаш възела

до без да искаш.

До всичките ми пясъчни ъгли.

Разсичаш смисъла

на цели половини.

До без да има

тишина, която да крещи.

От тънкото

на нишката червена

изплиташ още сто черти.

На някаква

неведома вселена,

в която паралелите са само

клетки и везни.

На облаците,

вързани в решетки,

поставяш слънце

като дамга и печат.

И сякаш никога

не си проглеждал...

Не идвал си,

не тръгвал безметежно.

От пълнолуние на свойта

неизбежна страст.

Мина Кирова

07.2013г.

НА МОЖЕЩИТЕ

Научените да могат, не плачат.
Не и пред целия свят.
Те тихо нагърбват задачи,
които сами да решат.

Научените да могат, не страдат.
Не и пред целия свят.
Тъгата на другите грабват,
разбрали от своята тях.

Научените да могат, не викат.
Не и пред целия свят.
С мълчание всичко повиват -
на брат и свой не тежат.

Научените да могат, не просят.
Не и от целия свят.
Те болката с обич преборват...
Раздали докрай своя хляб.

Мина Кирова
07.2013г.

В РАЗПАДА НА ДЪГАТА

Късно е.

Да оседлаваш конете.

Подивяха в нощта на степта.

Нежелани изгниха в полето

необяздващи две стремена.

Късно е.

Да превърташ солта на морето,

превърната в каменен бряг.

Посадил ледове вместо цвете,

заченати с писъчен бяг.

Късно е.

Да връзваш изгрева в рани.

Да залязваш в огнище без дим.

Да си честен. Да вдигаш огради.

Всеки допир е удар с камшик.

Късно е.

Да дишаш и в спомени, спрели

в най-централно изгарящ ни свят.

Но ти продължавай... Ако успееш,

от разпада дъга ще родя.

Мина Кирова

07.2013г.

КРЪСТОПЪТ

Дошло е време –
време разделно...
На избор съдбовен,
на вглеждане в теб:
какво е да бъдеш;
какво е най-ценно,
като хляба насъщен,
на две разделен.

Като дъх и ръката,
държащ те изправен 
във факла, горяща
с най-синята страст.
На хълм суетата,
раздираща плаща –
любимец да бъдеш,
но винаги сам...

Дошло е време –
време разделно...
На избор съдбовен
за дните напред.
Любима да имаш.
Или – гарван самотен –
души да събираш,
разкъсващи
твоята в теб.


Мина Кирова
07.2013г.

МОЛИТВА ЗА СВЯТОСТ

Не искай повече да свивам
на щедростта щастливите весла.
Като куршум оловен да прибирам
ръцете си край лодката сама.

Не искай повече да сричам
най-сивите ни облачни везни.
Потъваща във блато да не виждам
на слънцето въздигащи лъчи.

Не искай повече да бягам
от всеки ад на неизречен вик.
Когато пак се моля във отбрана
целостта ни да пребъде до зенит.

Не искай повече и в храма
да влизат неизмити ходила.
Душата, скита ли в измама,
превръща светостта в кама.


Мина Кирова
07.2013г.

ПАЗИТЕЛЯТ НА ХРАМА

Живееш в свой затворен свят.

На кладенци, отдавна пресушени.

Там лилии в хербарии цъфтят.

Жирафите не идват за молебен.

Там дивото първичен е инстинкт.

Дърветата са с корени в луната.

Пустинни ветрове издигат щит

за слънчеви оазиси без вяра.

И нощите са сухи - сгънат лист.

Попарва ги ръка изнемощяла.

От даване на халос. До без вик.

Погубени от пясъчното нямо.

Живееш в свой измислен свят.

От храма ти, безмилостно ограбен,

зениците ти още търсят цвят...

За смисъл. В който да останеш.

Мина Кирова

07.2013г.