(НЕ)ТЛЕННОСТ

Когато те има,

си тихо присъствие.

Покой и безбрежност,

обгрижващи пръски.

Светлината в тунела,

граничеща с впръскване

на живата свежест

от вдъх и издъхване.

Когато до мен си,

съм слънце и вятър.

Всяка нежност – реална,

всеки миг – неподвластен

на тревоги и мъки,

на преходни вери...

И ме има – възкръснала

в божествени сфери.

Когато си същност,

съм цяла и пълна.

Потопена в реката

на твойто безмълвие.

Но там тишината

е святост желана.

Без нея изчезвам.

Като сянка на вятър.

Мина Кирова

05.2013г.

НЕ МИ ПИПАЙ СВЕТУЛКИТЕ, МОЛЯ ТЕ!

Не ми пипай светулките, моля те!
Тъй грижливо им пазих фенер -
да събират за тъмното огъня...
От себе си дал - от тебе не взел.

Не пъди ги с окото печално,
завидяло на техния мъничък жар.
Аз отдавна не помня загасна ли
изоставен брегът след парад отшумял.

Не докосвай светулките, моля те!
Светлина ми е нужна, не мрак.
Ако на гости ми дойдеш, да може
и за тебе да има искряща една.

Мина Кирова

10.2013

БИЛЕТ ЕДНОПОСОЧЕН

Пожелах си билет. Едноцелен -

всяка тръба без улук да полее.

Да разкъса от смисли пътеките.

Да се върне в небето словесно,

натежало от гръмки мълчания;

от неимане даващо – просещо.

Да връхлита на бури през рамо,

от целувки и обич разрошено.

Да те има дори да ме няма

и в жълтия облак, и в синия вятър.

Да ме грабва от бесни камбани

до тихия остров на нечие бягане.

Пожелах си отдавна посоките

на бързеи стръмни в ръцете ти.

Ти само бъди ми и лодката.

И твърдия ремък. И стремето.

Мина Кирова

10.2013г.

ИЗВОРЪТ

Без теб е просто тишина.
Тежаща във магнитното око на буря.
Разливаща наелектризирана тъга
по недочаканата сбъднатост на утро.

Без теб е само тишина.
И взиране в отвъдното за смисъл.
Но търсенето е лишено от вода,
попила до изпълващата живост.

Без теб е празна тишина.
Дърво, обрулено от дълга липса.
Корени без почва, без крила
на свободна от просторите си птица.

Без теб е просто тишина.
Нестихваща в безмълвните си думи.
Но нямото на тази празнота
е изворът на вечния към тебе устрем.

Мина Кирова

10.2013г.

СЪКРОВИЩЕ

Остави ми детето.
В колената ми плахи
и окърпени нека остане.
Малко-мъничко
да тупти сърчицето
с крехки до сняг
неоцапани длани.

Остави ми детето.
Остави ми дъгата.
Нека за миг да поплаче.
Свито на топка
невръстно телцето,
повито в ръце
от зелени поляни.

Остави ми детето -
в кандило да свети.
Да пронизва до писък тъгата.
И от облака,
грейнал над него,
нека животът
да властва над мрака.

Мина Кирова

10.2013г.