ТРАНСФОРМАЦИЯ

В оковите на сляпата омраза
умира всеки порив да си птица.
Попарва ни сланата като сламки
в зародиша на залиняла нива.

И ручеите тръгват на обратно,
подплашени от черната й бездна.
На щедростта крилете не дорастват
разперени да бъдат, без да вземат.

Посичат се посегнали ръцете
към залъка ти, загорчал от завист.
Завихря мракът в злоба непрогледна
и гладния за хляб, от мъст удавен.

Едничко тук остава да надраснеш
на тесните си рамки низините.
Задавен сам с омраза, да не мразиш.
И с обич да засееш свойта нива.

Мина Кирова
06.2014г.

НА ЛЮБОВТА

Но нека любовта е благослов!
И вярата ти в нея да е сила.
Дарява тя на мъртвите живот,
когато носим я в сърцата свидна.

След време тежката бразда
на случване нещастно изтънява.
И някак си отново е във нас,
непобедима от непоносимата раздяла.

Дори отритната, възкръсва пак,
че изворът й е в душа-самотник.
Разбрал в най-черна болка как
обича се щадящо-безусловно.

О, нека всеки порив да е дишаш стрък
на любовта от силата свещена.
Със свещ да топли на слабия света
по-силният от нас благословен е.


Мина Кирова
06.2014г.

ВЯРА

Каквото и да става,
каквото и да ти говорят,
животът по-голям е
от болезнен спомен;
от всеки упрек
или чужда вяра;
от юмручен ступор;
от невкусен хляба
на ръцете ти
от обич уморени...

Каквото и да става,
каквото и да прави
светът обръгнат
в своята Голгота,
върви си пътя
с твоята посока
и отглеждай святото ти
плодоносно
дърво от корен
на живота.


Мина Кирова
06.2014г.

РЕКАТА НА ЖИВОТА

Безкористна и чиста, вдъхновена;
преминала през всичките блата;
от камъните остри причестена;
от бурите и цветната дъга...

Разлива се по дланите горещи
и жадно-имащи от хляба да дадат
на всеки не пораснал грешник,
не осъзнал на стръмното зова

да бъде в утрото светлинно дъхав;
и всеки миг да е от порив ням,
когато се наливат с мир основите
на срутения от омраза храм.

Безкрайна и лъчиста, устремена
от извора към своя свят олтар
разлива се реката без дилеми
и храни с обич всяка твар.


Мина Кирова
06.2014г.

ОАЗИСИ В МИРАЖА

Мечтаех да летя с крилете ти.
И своите ти дадох от сърце.
Не чаках падане безвременно;
ни камъни подмолни, нито острие.

Мечтаех да съм топлото безсъние;
копнежът ти към свети небеса.
Да съм ти слънцето най-вътрешно,
и гозбата, и жадната вода.

Мечтаех да се будиш радостен
от мисъл за обгръщащи ръце.
Обвиващи те с чистата отдаденост
на волните и нежни ветрове.

Мечтаех да те има до безпаметност
за всяка брънка от веригата живот.
Да го прославяш със другарско рамо.
Да бъда твоя малък благослов.

Мечтаех си. Мечтите са безплатни.
Създават свои крехки светове.
Не срещнат ли брега си каменен,
потъват като сенки в дива степ.


Мина Кирова
06.2014г.

ИЛЮЗИИ НА СЕТИВАТА

Понякога е тихо. Като пристан.
Лишен от шум трънлив и на тълпи.
Светулчино трепти светът по мигли.
И е красиво. Приказно дори.

Понякога е тъмно. Като яма.
Бездънна от човешката тъга.
На шипове остреят кръвни рани.
И пълни се с олово утринта.

Понякога е сиво. Без гримаси.
Безмилостно от повторения и стръв.
За още зрелища - безхлебни свади.
С медал за падналия пръв по гръб.

Понякога е цветно. И не пари
тревогата под жлъчната дъга.
И само удар на врати трамвайни
припомня непризната самота.

Понякога е бяло. Много бяло.
Въпросите са вятърничав прах.
И всеки враг бледнее от забрава,
когато в мрак избухва светлина.


Мина Кирова
06.2014г.

НАВЯРНО ЩЕ СИ СПОМНИШ

На прага на смъртта
навярно ще си спомниш
как нивите ехтяха
от боси ходила без прах.
Как клони свеждаха
на пухчета тополите.
За да дочуят първи
мембраната на своя знак.

Може би
ще се събудиш
от вечното сънуване
с отворени без страх очи.
За да провидиш
бедите на заблудите.
И как ограждаше те
слънцето от грим.

Може би
дори ще проумееш,
че някъде и с някой
бил си не и сам.
Отдавал ти е сляпо,
кредитно доверие,
когато си предавал
волята му да си храм.

Може би...
Едва ли ще е късно
(за другия ти път -
в отвъдното, без бог)
открито да целунеш
честно кръста си.
И да приемеш, че е бил
най-святия (за теб) покров.

Мина Кирова
06.2014г.

(НЕ)ОБИЧНО

Оглушавам те. И пак не чуваш.
С мълчание. И с думи като чук.
Душата е... ранима струна.
Когато има я за всеки звук.

Обричам те. На стръв и огън.
С отричане. Или магнит суров.
Настройката е фина за компромис.
Щом има път. И царят е на ход.

Зазиждам те. За воля мощна.
Свободен дух в оковите на роб.
За да лети орелът непокорен,
ограничен е взорът му с поклон.

Измислям те. До кръв и клетки.
Сетивен за неземно битие.
Когато има устрем да прогледнеш,
калта е тухла в нов градеж.

Мина Кирова
06.2014г.

МИМОХОД

Някой някъде сигурно плаче...
Набеден, че сам е заслужил това -
да бъде окърпено, гладно сираче.
Понесло и своя, и чужда вина.

Някой някъде вяло изпраща
страстта животворна на своя живот.
И не вярва, и не чака отплата
за дарената ласка във слънце и зной.

Някой някъде безсилен от здрача
търси изход през тунел от гранит.
И с ръце, изранени от кирка и басни,
упорито дълбае в подземни звезди.

Някой някъде прохожда уплашен.
Кънтят му незнайни бодри слова.
Че краят е друг. И идва внезапно.
A светът продължава своя парад.

Мина Кирова
06.2014г.

СПЕКТАКЪЛ

Илюзиите затвори са оловни.
За надежди, непосети в страх.
Пред огледало счупено в гримьорна
е клоунът в последния антракт.

А шутът ловко царя подиграва.
За залъка откъснат и бистрата вода.
Удавил бързо в чашите с отвара
и свойта съвест, и свойта нищета.

Тъй тежка е и царската корона.
Белязана от мъдрост. Или суета.
Дали пред бог невидим отговорен
е мечът. Или пред народа без права.

Припява хорът. Гръмките клакьори
надигат вой, пригласяйки без такт
на всяка пошлост и лъжа порочна...
Мирът се плащал с кървава война.

....

Завесите от плюш се спускат прашни.
Зад тях гримът ненужен оглупя.
Играта свърши. На обяд безплатен
не канят кучето от крайния квартал.

Мина Кирова
06.2014г.

КАТО РИЦАРИТЕ

Ако не можеш да обичаш, си върви -
пусни сърцето своя път да следва.
Не го заробвай с някакви вини,
че дълг е негов обич безнадеждна.

Ако не можеш да си честен, ти пусни
на воля птицата да пее с радост.
Във златна клетка никой не стои,
не я ли чувства като дом по мярка.

Не можеш ли да бъдеш просто ти -
най-искрен в любовта си сляпа, вярна,
отдай на вятъра стремежа да лети
и чакай свойта лястовица бяла.

Не можеш ли, не искаш ли, прости й!
Приеми - дареното. И отмини нататък.
Животът се отплаща там, където ти
постъпил си по рицарски безславно.


Мина Кирова
06.2014г.

ПО РОЖДЕНИЕ

Душата ми започна да крещи,
приклещена във своите затвори.
Тъй дълго задушена да мълчи
от чуждите несгоди или воли.

Заключена, потискана с вини,
вменявани за грехове не свои.
Белязана, че трябва да търпи,
не изплатила някакви злокоби

на нечий промисъл за тоя свят
за свобода и път, за сделки с нея.
Че плащало се за дарения обяд.
Че обичта купува се с постеля...

Че да заслужиш, първо ще си дал,
раздал докрай душа, имот и вяра.
Духът не търси свойта правота,
когато равен те е пратил на земята...

Сега крещи, изисква своя дял,
от люлката вроден без дан във всеки:
достоен е човек да бъде свят.
Дори светът да го клейми навеки.


Мина Кирова
06.2014г.

НАРИЧАНЕ

Искам да те има. Да си вечност.
Покълващо от дланите зърно.
Да си стихът на всяка песен.
Да си пламъкът за тъмното петно.

Да се събуждам с мисъл, че те има.
Че вдишвам всеки Божи ден и час
надеждата да те зова по име
през време и пространство в нас.

Да се усмихвам и в дъжда без ноти
от спомена за сливане в едно
на най-несричаните, но и прости
ухания на зреещия плод.

Искам да те има. Да си близост.
Усещане за тръпнеща в очакване земя,
която носи с радост твойто име.
И ежедневно ражда те за Вечността.


Мина Кирова
05.2014г.