понеделник, 14 декември 2015 г.

ОСНОВА

чувам първия рейс
някой тръгва за работа
друг да търси себе си
въртележката е безкрайна
между вчера и днес
още ли искаш да видиш
отражението (си)
в извора на откровението
то може да те излъже
с очите на чуждото мнение
вярвай на сетивата си
светът е (в) твоето въображение
нито повече
нито по-малко истински
от интуицията ти
обичай се

Мина Кирова
12.2015г.


(НЕ)БИТИЕ

тресе ме...
може би е лудостта
все още да съм жива
все още да живея
на ръба на постоянството
отхвърлянето на действителността
приемане на неизбежното
(не)вярата в чудеса
(които стават само в книгите)
раят бил на земята
(в някакво тук и сега)
адът също
(но той си трае необозначен)
изпий (си) коктейла (от мечти)
бъдещето продължава
да съществува
там
където смисълът е изгубен
а Бог е утроба
за износване на крила

Мина Кирова
12.2015г.

неделя, 6 декември 2015 г.

СРЕЩА

петдесет нюанса синьо
е рапсодията на небето
когато сменя настроенията си
прелива от пусто в (на)празно
без да пита за посоките
на (не)битието
и дали чашата е
наполовина пълна или празна
птиците отлитат на есен
но някои се връщат
а други остават там където
е котвата на сърцето
нюансите се сменят
небето остава същото
само то си знае
дали истината си струва да плаче
като струна разполовена
на топло и студено
върви и не спирай
докато не го срещнеш
още в този живот
(защото друг
може и да няма)

Мина Кирова
12.2015г.

ЩОМ СЕ НАЛАГА

още пазя деветата нота
ключа за тайното (ни) чекмедже
няколко едри банкноти
до поискване
в случай, че забравиш къде
е копчето за прошката
едно извинявай
понякога е повече от сбогуване
с лошия навик да премълчаваме
всичко, от което се страхуваме
а то ни връхлита зловещо
обсебва ни до (не)можене
знаеш ли колко е гореща
кожата, когато боли от прекъсване
на превключвателя
между мразя те и обичам
вземи си тетрадката с празните листи
аз мога и да се самоизтривам
(до поискване и) завинаги

Мина Кирова
12.2015г.

неделя, 29 ноември 2015 г.

ОЦЕЛЯВАНЕ

Не се преборих. Слънцето се скри
зад облак от старинни суеверия.
Навярно още тон от сто злини
ще се стовари като гръм неверие.

Не се преструвах. Вятърът се спря
в едно дърво от птиче постоянство.
По трелите му утринни прозрях,
че няма нищо трайно и незнайно.

Не се прежалих. Езерото засия
в небесно златните си очертания.
По устремените весла разбрах,
че има утре и след век проклятие.

Не се и спрях. Пътеката изви
покрай реката на покой безбрежен.
От стръмното в душата ми следи
останаха след всеки бяг премерен.

Не се преборих. Просто оцелях.
И нямаше ни памет, нито браво.
От този свят ни пази лудостта
да го живеем истински изцяло.

Мина Кирова
11.2015г.

събота, 28 ноември 2015 г.

РАЗМИНАВАНЕ

Не всяка приказка е вълшебство,
за да свършва щастливо.
Принцовете не любят принцеси,
понякога или незримо.
Принцесите не носят пантофки,
а чанти на сто години,
в които едвам се побират
гримове за пред зрители.

Не всяка приказка е прекрасна,
нито е от Уолт Дисни.
В някои даже катастрофално
феите плачат и си отиват.
Но ти продължавай да вярваш
само в онази, където
твоето с моето щастие
дишат в едно за последно.

Мина Кирова
11.2015г.















неделя, 22 ноември 2015 г.

ПРАВО НА ИЗБОР

На другия тротоар
ме чака послание -
може би си мисли,
че ще (го) приема,
защото съм длъжна
(да съм като него):
малко или повече
еднозначна.
Но всяка паралелна
вселена
носи и знака
на отрицание.


Мина Кирова
11.2015г.

събота, 21 ноември 2015 г.

ДУАЛИЗЪМ

Всяка истина е монета -
ако ти си ези, аз съм тура.
И някъде по средата пресечна
е точката на общата ни вина.

Всяка монета е толкова тежка
колкото обсебил я е света:
от слънце половината осветена,
зацапана е тъмната й страна.

И конецът си има свое начало,
а край неизвестен след него кръжи.
За да свърже душите ни в цяло
или с хвърчило надалеч да лети.

Думите също са крайни -
преобръщат за миг нечий свят.
Ако посял си ги с обич нетрайна,
нека в забрава след теб да мълчат.

Мина Кирова
11.2015г.

вторник, 27 октомври 2015 г.

НЯМА КАК

Няма как да знаеш всичко, Ронин -
можеш само да бъдеш осведомен.
Мрежата пращи от информация,
а ти си малък колкото бит.
Изписваш се с нула и единица
в нечий компютър без
да предполагаш дали изобщо
някой в този час те чете.
Няма как да можеш всичко, Ронин -
имаш само две ръце,
една глава и мозък
колкото се побира
в крехкото силно
човешко телце.
Няма и как да правиш всичко, Ронин -
откажи се от контрол.
Остави реката да си тече
кротко между половините
на земния ни живот
и този, който сто процента
предполагаме, че съществува
отвъд нашето измерение.

Мина Кирова
10.2015г.

ЖИВОТ

Да се снишиш до мравката в тревата;
от зрънце жито пак да израстеш;
да бъдеш сянката на волен вятър;
без присмех присмеха да понесеш;
да паднеш и да се въздигнеш мълком;
на падналия помощ някак да дадеш;
да всееш смях, където удрят гърбом
и с поваления напред да поведеш;
да се сбогуваш без да съжаляваш
за даденото, да благодариш и сам
посоката сменил, да не забравяш
уроците, надвили слепия ти плам;
да раздадеш от малкото, което имаш
и после в съд да се превърнеш за меда;
да си достоен с името си само тръгнал,
без свян невинен поздравявайки света...
Едничкият копнеж по живото отсявал
и в себе си отгледал мъдра добрина
е може би целта, с която си се раждал
и то ще се запомни даже след смъртта.

Мина Кирова
10.2015г.

събота, 24 октомври 2015 г.

НЕКА

Всяка добра мисъл
е ангел, който нашепва
за извора на живота.
Лесно е да бъдеш различен.
Трудно е да се слееш
с облака в небосклона.

Както цвета на дръвчето
безмълвно ухае на пролет
нека е утро след дъжд
с ръцете, донесли покоя.

Нека е изгрев след мрака,
да утихва след буря прибоя;
нека има звезди
и сърцето да пее след зноя;

нека е светло в нощта
и слънчо в зеници да свети;
нека е мир и свещта
тихо гори в душите во веки!

Мина Кирова
10.2015г.


понеделник, 19 октомври 2015 г.

В ОГЛЕДАЛОТО

Отдавна забрави за куклите, Ронин...
И колко е важно да бъдеш различен.
В сандъка ръждясват старите ро(к)ли,
а ти се вживяваш във мим безразличен.

Отдавна нехаеш за модата в мола -
обличаш се само с досадна душевност:
на някого нужна от пълна безличност,
на друг пък от скука за клюка потребна.

Отдавна не мислиш за грешките, Ронин.
Те зад гърба ти простено самотни остават.
Някой умело отсече вините без корен
и страховете попари в покоя на благост.

Отдавна не чакаш и тежка присъда -
мъдрецът не знае възторг и похвала.
Но някак си бързо, изглежда, че свършва
животът в безкрайния миг кръговратен.

Мина Кирова
10.2015г.





вторник, 13 октомври 2015 г.

MASTER

След всичките предателства пресъхва
живецът до последната му капка.
А те такива са, защото просто
капаните на мозъка ни казват
кое е правилно и грешно;
добро ли е да сме добрички;
да служим още на модели
в забързаната ера архаични:
в борба да оцеляваме със злото -
доказващи се, симпатични;
в услуга на човечество и сродни
да тачим срещнем ли душите;
забравили тела и нужди,
докрай да жертваме живота
за уж насъщния, а по цървули
едвам докретваме до гроба...
Боде обаче трънче по петата -
могъщият над себе си владее:
свободен е едва, когато и успял е
да пусне сам и другите
от всякакви претенции.

Мина Кирова
10.2015г.

понеделник, 12 октомври 2015 г.

НЕПОВТОРИМАТА ВЕЧНА

Ще се стопяват залезите като птици,
отнесли и последния възможен пулс
на полети премръзнали и тежки жици
от бяла перушина в черния инфлукс.

И пак ще зъзнат минзухари ранни
от ледени въздишки в изоставен сняг.
Ще пърхат пеперуди, леко приласкани
от вятъра, разбунил тихата трева.

Ще идват и ще си отиват всички
прегърбени години в светлина и мрак.
Но няма да отгатват и да вписват никак
рутината в обичния и безбрежен впряг.

Защото Вечната е неприсъщо лична
за влюбения в своята единствена мечта.
И няма повторение, макар и да прилича
на всяка друга... Бленувана и жадна за крила.

Мина Кирова
10.2015г.

вторник, 29 септември 2015 г.

СЛЕД НЯКОГА СЕГА

Още ли ме чакаш на онази спирка,
нахлупил козирката под дъжда?
Дали пребродил тъжно ще изсвириш
последния акорд на вечността?

Ще мислиш ли за любовта беззъба
подминала и нас, и младостта?
Или затворил си врата, излъган
от цялото безумство на света?

Ще искаш ли да тичаш под дъгата -
изгряла цветност в сиви небеса?
Ще молиш ли за прошка или святост,
открил на детството невинността...

А може би ще кажеш, че безсмислен
е всеки порив, озарил ни през съня,
във който пак сме чисти... И лъчисто
започва новото в часа на утринта.

Мина Кирова
09.2015г.



понеделник, 21 септември 2015 г.

ВМЕСТО СБОГОМ

Нека всеки по пътя си тръгва
и посоките свои да следва...
Да, и очите без огън помръкват
недомиляно ли е сърцето.

Омекват най-тежките длани,
непотребни за ласка и укор.
Всеки ловец неуверен ще стане,
ако без прицел е и на мушка.

Ще нагарча и хлябът невкусен
зад врата и гърбава вяра;
няма чешми златоустни
да угасят братската жажда...

Нека всеки по пътя си тръгва,
щом така повелява сърцето.
Болният няма никаква нужда
от необич в мига безнадежден.

Мина Кирова
09.2015г.

неделя, 20 септември 2015 г.

НА ТИШИНАТА

От електричество и тишината натежа
изпразнена от думи и мълчания.
Без себе си и тя не е и сянка от това,
което само с нея опознаваме.

А само с нея ни се ходи под дъжда,
поливащ на дръвчето окончания -
за силата разказват в мръкнал тротоар,
разцепили по шева му стенания

на просяка или угрижен минувач,
последната врата затръшнал.
На гребена на бурната тълпа
изстиват обещанията гръмки...

Но още електричество в нощта
натрупва тишината злачна, сякаш
последен пристан е на самота
и хоризонт, от птици непогален.

Мина Кирова
09.2015г.

вторник, 15 септември 2015 г.

СМЯНА НА КОЛОВОЗА

в последната минута
когато не ти остава нищо друго
освен да се усмихнеш на слънцето
да погалиш дъжда
по гърба му мъркащо
да посадиш дръвчето на живота (си)
да преброиш остатъците
и приятелите си (насън)
някак си да изплуваш от дъното
когато (не) виждаш края 
смени стрелките
на изтока и запада
може би ще се получи
точно каквото (ти) е писано
или (ти) трябва точно сега
да става каквото ще става
Господ бил справедлив
в някаква паралелна Вселена
но на Земята няма розови очила
нито коктейл от оазиси
форевър

Мина Кирова
09.2015г.

понеделник, 14 септември 2015 г.

ОРИС

По стръмното в тревите ще нагазя,
когато избледнея в празничните дни -
забравена, отхвърлена, презряна
внезапно ще се случа в нечии мечти.

И после в неизпята епопея
от злото ще извикам пълен мрак -
от него зрънцето добрата фея
в очи на лебед ще посява пак

как утрото на всяка къса памет
разлиства се като знамение отвъд.
И не по залез ще зарастват рани,
а още щом в зачатието прокървят.

Ще плаче някой - ехото ще връща
смеха му като изкривен акорд...
А аз, забравената, ще превръщам
нейде мрака в люлка на живот.

Мина Кирова
09.2015г.

петък, 11 септември 2015 г.

ЦЯЛОСТ

Има място за всеки
и всичко си е на мястото -
и криворазбраните поети,
и мъдрия непреходен блясък;
и рибата в планинския ручей,
и борът вековен в гората;
птицата в нейния устрем
и шепота на тревата...

Има място за всеки
и всичко е на точното място,
приемаш ли живота ни земен
в божествената му цялост.

Мина Кирова
09.2015г.

ДРУГАТА ПОЛОВИНА

Само целувка
не е достатъчна
да завъртиш
невъзможното на обратно;
да върнеш часовника
в лустрото на мечтите;
да заб(р)авиш посоките;
да завържеш камите...

Пробвай
да видиш душата си
в нейното огледало:
другата (ти) половина
все още пази
спомена за сбъдване
в онова начало
преди хиляда години
откъснали се безлистия.
Повикай я по име
в бързия четиристишен -

само с целувка тогава
сливането до цяло
става възможно
в съвършена излятост.

Мина Кирова
09.2015г.

ВЪПРОС НА ВЪЗПРИЯТИЕ

Нищо не е толкова сложно,
колкото всячески ни изглежда -
животът се ражда от огън,
огънят поражда надежда.
Надеждата води до вяра
или вярата ни отнема.
Всичко може да е мъглата,
ако няма как да прогледнеш.

Нищо не е толкова просто,
колкото понякога ни изглежда -
просякът моли за помощ
с последната изветряла надежда;
богатият къта си хляба
за дни в самота оцелели;
можещият все първи избягва
опропастените си недели...

Всичко е толкова просто и сложно,
колкото сам си постелиш -
пребродиш ли пътя на невъзможното
израстваш докато се отсееш
от тъмното в светлината;
от бурята и в покоя...
Въпрос на гледна точка
е опората ни в живота.

Мина Кирова
09.2015г.

ЗАТВАРЯНЕ

никога няма да разбереш
затворил здраво оградата
между вчера и днес
на анализа
и очакването на утре
нито пък
как се раждат птиците
след бурята
където не е останало
и перо за пролетта
още по-малко
за прелета над океана
очите са вътрешни
потърси си друго оправдание
тишината се чува
само когато искаш
да я обичаш
като свое послание

Мина Кирова
09.2015г.

* * *

Тук и сега -
по-здрава котва
от болката няма.

* * *
Бушуват стихии.
Вселената подрежда
пластовете на душата.

* * *
Доверие...
Липса на крилете
ражда нищета.

Мина Кирова
09.2015г.

понеделник, 7 септември 2015 г.

ЦИРК

По зрялост не прилича да играя
от някого поръчаните роли:
да съм добра, докато нехая
за чакани от мене пози.
А те са леки - под индиго
най-лесно се представяш
такъв, какъвто се издига
посредственият сред събратя.
И нищо на света не обещавам,
след себе си намерила покоя.
Не искам вещицата и палачът
ръце да стиснат след като помоля
за прошката, че съм еднаква
и с брата си, и със сестрата -
по чувствата им припознах се
в образа човешки и във святост...
Да, никак, ама никак не прилича
играта да играя до припадък.
А казват, че светът е цирка,
в който Господ себе си познава.

Мина Кирова
09.2015г.

петък, 28 август 2015 г.

В ТВОИТЕ ЗНАМЕНА

Пулсираща, дива,
непреклонна, щастлива
избухваща, непоколибима
вярна, непоклатима
истинска, жива
стихийна и тиха
скрита, дълбока
жадна, жестока
пазеща, даваща
обгръщаща, давеща
прощаваща, нежна
чиста, безбрежна
видяна и неразбрана
и тук, и я няма...

армийо пълноводна
от благослов и прокоба
същността ти пулсира
в зениците твои, любими!

Мина Кирова
08.2015г.

ЛЮБОВТА МИ БЪДИ

Бъди ми и първата,
бъди и последна;
като вятър нехаен;
като жива вода;
като вихър на пламък
докосващ най-нежно
на нестинарка душата,
летяща с жарта...
Бъди утоляващ,
бунтуващ, охлаждащ;
на стръмното порив,
в пустиня - солта;
на дървото ми - корен
на децата - бащата;
бъди ми и хляба
и завивка в нощта...
Нека си пръв -
нека последен
очи да целуваш
за теб от сълза.
Само бъди
като нея - безмерен:
да знам, че е жива
дори и в смъртта!

Мина Кирова
08.2015г.

БЕЗ ЖАК ПРЕВЕР

Можеш ли?
С три клечки кибрит
да възпламениш
онова, което следата не помни?
Скрито зад хиляда платна;
по презумпция неугасващо;
тлеещо в дълбокото на жарта...
Сигурен ли си, че я има?
Пазиш ли ключа
за вратата,
зад която остави
три тона облаци?
С три клечки кибрит
ще запалиш ли
огъня
в края на всяко начало?

Мина Кирова
08.2015г.


петък, 21 август 2015 г.

ПОМЪДРЯВАНЕ

Отучих се да правя
всичко, което ме дразни -
най-добрият учител
вероятно ще се окаже
не приятелят, а врагът ми.

Мина Кирова
08.2015г.

(НЕ)ПОЕЗИЯ

звучи достоверно
мелодично ритмично
саркастично риторично
драматично комично
не(на)временно
но не и прилично
произтекло ли е
от ума и сърцето
задълженията са за тези
които чакат възмездие
но не вярват (че има)
нито пък търсят (всячески)
второ пришествие
"нищо не ти обещавам"
е най-вярното нещо
което съм чувала някога

Мина Кирова
08.2015г.

РЕВАНШ

бях ти обещала реванш
за три чаши (бърбън)
четири празни стола
и соната за пресъхнали кладенци
(вместо очи и сърце)
на пиано само с черни
(или бели) клавиши
но просто ти докладвах
не мога да си вдигна колената
по-високо от бягство
вятърът не е място
където се свиват платната
разстреляха пустотата
твърде рано
между вчера и днес

Мина Кирова
08.2015г.

четвъртък, 20 август 2015 г.

ВПРЯГ

Изсветляваш... след здрача от сенките -
толкова много тъга откъде ли събра?
Все забързани бягаме с времето,
а то ни отнема години за друга съдба.

Просветляваш... изплъзваш се огнено -
ветровете не смогват да стигнат върха.
Ти все повече властваш над мокрото:
събираш за мен чистите капки в дъжда.

Разтоварваш... до олекнали прешлени -
ще устискам ли мишци за теб след калта?
Тя е топла, омекнала, непремерена...
Знам, ще изваеш от нея
не ребро, а душа.

Мина Кирова
08.2015г.

петък, 14 август 2015 г.

БЕЗВЕТРИЕ

Безветрие по палуби и мачти -
платна ненужни от покоя спят.
Навярно чайките така проплакват,
когато ги изгуби утринта.

Навярно и въпросите немеят,
безмълвни сякаш в убедеността
на всеки дръзнал да съзрее
в собствената си умора и тъга.

Но сигурно е, че се връща
последствието като ранен вик
в утробата на мащеха
или пък в къшей,
изтръгнат от устата
на старик.

И сигурно е, че едно не можем:
на счупеното да закърпваме сърце;
да се завърнем там, където носи
майка богородно своето дете...

Безветрие в платна и скрипци
привързва утрото на камен бряг.
Нетърсена и мъдростта не пита
живот ли е животът след смъртта.

Мина Кирова
08.2015г.

вторник, 4 август 2015 г.

НЕМОЖЕНЕ

Бих си взела от онзи момент,
в който тръгват различни посоки;
малко тръни, да не скърцам по теб
и остатък от свещи след снощи.

Бих поискала някаква смърт
да не диша в гърба ми оголен -
ти пожела да е труден светът;
да израствам от болка до корен:

от плътта си - в заблуди и гняв,
от който се раждаш; да съмвам
в нечий укор, в изгарящ ме нрав
или просто ненужна и скучна...

Бих в забрава посяла тъга
от поуки, от мен неживяни.
Но простете, не мога така -
чужд живот
като свой
да повтарям.

Мина Кирова
08.2015г.

понеделник, 27 юли 2015 г.

ПОНЕЖЕ СИ ДО МЕН

Да се потопя... в ръцете на покоя...
И на гръдта ти да заспя - като дете.
Така услажда се от Нищото животът
и светлина нахлува в сивия ми ден.

Да се намеря... някъде и в дън безкрая.
Да пия там от изворната твоя тишина...
Така умира плътното и грубостта му,
усетиш ли в крилата пълна свобода.

Да ме въздигнеш... на престол от огън -
без меч да бъда десният ти стълб и ствол.
Така възражда се и всяко "С тебе мога!".
И пак е ден. И пак животът е любов.

Мина Кирова
07.2015г.


неделя, 26 юли 2015 г.

ОПОРНА ТОЧКА

Мъдростта е мека като река,
улегнала в свойто корито.
Не осъжда, не сочи с ръка
на всеки, който не пита.

Не налага. Не убеждава. Сама
на бора могъщия корен облива.
С блага дума пои. Не кори и дъба,
що в листата си птичките сбира.

Но във кротката, силна вода
всеки жаден за нея се влива.
Чак тогава е чута без страх...
Точка опорна за всяка молитва.

Мина Кирова
07.2015г.

вторник, 21 юли 2015 г.

АНТРАКТ

Догаряш се.
В антракта на последната цигара.
Над дъното надвесил се,
а устните ти шепотно прогарят
по ръбовете изгладнели
протяжното си първо действие.

До второто не стигат
еднопосочно две усмивки.
С надъхано лице просвирват
ненужно влаковете - оптимисти.
Ти ли чакаш онова момиче
от сцената със куче на завоя?

Мина Кирова
07.2015г.

четвъртък, 9 юли 2015 г.

ПРОДЪЛЖЕТЕ ГО ВИЕ

Хубаво е,
че някои неща се отдалечават
и се пръскат
като мехури с небивалици;
че избледняват и изостават
по пътя ни изгревен.

Хубаво е също,
че може и да не помним,
затиснати с тонове болка
или олекотени и меки,
разтоварили се от нея.

Хубаво е,
че водата тече неизменно
в коритото от промени;
че ни отмива с годините
по завоите причестени.

Хубаво е,
че има и думи,
изричани от безсилие,
в които след време откриваме
точно нужната сила.

Хубаво е (може би),
че сме живи;
дишаме още и пишем;
че ни има дори. Но...
продължете го вие.

Мина Кирова
07.2015г.

събота, 4 юли 2015 г.

ОСВОБОЖДАВАНЕ

Кроткото ти "да"
разбива кристалната сфера,
капсулирала страховете ми;
разтваря ги
като слънце дъждовна мъгла;
превежда ме през тях;
обгръща ме и унася
в плясъка на крила,
достигнали тихия бряг
без илюзии и съмнения...
Благодаря ти за повея, вдъхващ
стъпка напред
с продължение.

Мина Кирова
07.2015г.


неделя, 28 юни 2015 г.

СКИТНИЦА

Душата ти потърсих за утеха,
по сродство не познала тиха ласка.
Прокарала към нея сто пътеки,
не стигнали до същност, а до блясък.

Изгубих нейде в дирите на мрака
Надеждата и Вяра - с главно име.
Оказа се, че пътят им постлан е
с цинизма на незрящи в клетки птици.

А те крещяха, че са слънце лятно,
безплатно що раздава светлината
на жито и на плевел... Кукумявка
пригласяше им с тайни непонятни...

Да, търсих те - по сродство безуспешно
сто дерета сухи с кладенци засявах.
Душата скита все в неведоми полета
докато изтлее до подобие на сянка.

Мина Кирова
06.2015г.

сряда, 17 юни 2015 г.

НЕБЕСА

Връхлитам те.
Най-стръмно изгревна.
Развихрена от бурите вълна.
Помитам върховете ти
от битките безсмислени.
И пак те връщам
приземено на нощта.

Обагрям те.
В най-яркото отсрочена.
От дъното изригваща луна.
Напълвам празнотата
на Голгота непорочна -
от бледото към процепа
в очите на сърна.

Облитам те.
В най-светлото нечакана.
От нищото прииждаща душа.
Поръча ме такава -
безвъзвратно непонятна.
Сякаш някога познали сe
моите във твои небеса.

Мина Кирова
06.2015г.





неделя, 14 юни 2015 г.

СПАСЕНИЕ

Навярно пак ще идвам във съня ти,
олекнала от вечния товар
на грижи ежедневни да пребъдем,
а ти ще си ми светлия олтар.

Навярно пак ще има непокътност
на неотпиван от човек поток;
ще пърхат пеперуди изотвъдно
от погледа по-ясен от простор.

Навярно пак ще мине за проказа
копнежът изначален за любов,
с която сам раняваш се и бягаш,
недостижима ли остане като Бог.

Навярно пак театър на суетност
из дъно ще разтърсва този свят...
Но прегърни ме с цялата човечност,
която ме превръща в дишащ дар.

Мина Кирова
06.2015г.

четвъртък, 11 юни 2015 г.

РЕМИСИЯ

По улици небесни те посрещам,
обвита от мъглата на забрава.
Там няма още никаква надежда,
че някога ще трябва да прощавам.

Там още гонят ветрове конете
по волята на слънчеви поляни.
Едреят натежали с плод дървета
и пеят славеи за обич осъзната -

надскочила оковите материални
и помнеща за извора в сърцето,
с очите на които разпознава
на нежността отключващия шепот...

По улици небесни те пресрещам
по пътя ни, обвързващ на земята.
И няма как да знам дали от него
жаравата ще ражда нестинарки.

Мина Кирова
06.2015г.




четвъртък, 4 юни 2015 г.

АЛФА ОМЕГА

И все така и пак така е:
и в първия си, и в последния си час,
в мига на раждането и в смъртта си
духът е сам и сам остава на света.

Животът му е миг от вечност.
Секундите отмерват бесния кураж
да бъде повече от спомен бледен
в безкрайния поток от радост и тъга.

Погубва се и сам възкръсва
от паяжини на желания за власт
над себе си и друг живот осъждащ,
премери ли със Бога алчна суета.

Какво пък толкоз? Прах и вятър,
безсмъртие и тлен е всеки земен път.
Човекът е това, което сам повярва
и с първия си, и в последния си дъх.

Мина Кирова
06.2015г.

ПАРАД НА СУЕТАТА

По стръмното изгубваме посоките
на всичкото, що някак си ни определя.
Забравяме за тънките отскоци
на своите несбъднати недели.

И мислим, че единствен вик е още
останалият дъх, последен до върха,
да стигнат разтреперените мощи
на непречупен, несломен духа -

скиталец по природа и самотен
из дебрите на вечния отец.
До онзи миг, прорязал нощем
ума на земната ни суета...

И пак, обгърнати с мъглата
на границите свои и стени,
светът изисква да сме всякак
и силни, и красиви... Ех, мечти!

Нашепва само бродникът-скиталец:
"И туй, ще мине. Нищо, че боли."
И себе си приел за недостатък,
се пуска сам по тихите води.

Мина Кирова
06.2015г.

сряда, 20 май 2015 г.

НОКТЮРНО

Не спря да вали.
В локвите кални проблясват
оловни прозорци.
С тъжна усмивка от здрача
прокапват следи
от щастливо глухарче.

Не спря да вали.
Не и този следобед
в преднамерено тъмно.
Сам ездач изнемогва
да събира звезди
от несбъднал се спомен.

Не спря да вали.
Може би утре е вчера
на свещи лилави.
Даже дъждът не отнема
дълбокия вир
от небесни олтари.

Мина Кирова
05.2015г.

вторник, 19 май 2015 г.

ТАМ

Между небето и земята
най-несигурно е утрото.

Мравките не се настъпват,
докато вървят по пътя си.

Нито питат реката на живота
защо през стръмното минава.

Долината пълна е със лотоси,
след топъл дъжд възблагоухали.

Там в сблъсъка си двата свята
противоположно се отдалечават.

А небето се целува със земята,
щом слънцето в луната разпознае.

Мина Кирова
05.2015г.

четвъртък, 30 април 2015 г.

ЖАЖДАТА ЗА ОБИЧ

Повежда ни по пътища трънливи
и в жертвените клади от печал...
Отдадени на ближния без милост,
забравяме, че също сме от кал.

Че и душата търси своя пристан
от грижите за щастие на друг.
От волята ни често непосилен
израства кръстът с двоен плуг.

Така запълваме си тишината
от липса на обгръщащи ръце,
които да изтръгват самотата,
забравим ли, че цели сме и без

да плащаме мига на святост
в единство без окови и вини.
От жажда за рождено право,
пресичаме си извора сами.

Мина Кирова
04.2015г.

сряда, 29 април 2015 г.

БУРЯТА

Валиден ли е смисълът, когато
нагазил си в дълбоките води?
И помниш ли какво си обещавал
на себе си... и само миг преди

да се развихри бурята в тъмата,
погълната те цялата със страх?
В окото тихо е. Но носи те вълната
към непознатия си, стръмен бряг.

Внезапен е пороят. Нямаш време
доспехите си сам да облечеш.
Единствен навикът и на колЕне
да си воин е с тебе. И плете

невидимите нишки на съдбата
в причинно-следствен кръговрат.
Погълнатият в бурята не знае
какъв ще бъде, свърши ли нощта.

Мина Кирова
04.2015г.

ТРУДЕН УРОК

Всяко първо "не"
звучи като утвърждаване
на собствените ти граници
на поносимост,
търпимост,
право на мнение,
на съществуване...

Въпрос на оцеляване
е отказването да служиш
на претенциите на другите -
особено, когато
са свикнали да им угаждаш,
а ти липсва ресурс
да го правиш.

Мина Кирова
04.2015г.

понеделник, 27 април 2015 г.

СИНОСУИДНО

Смях и молитва.
Молитва и смях.
Нагоре-надолу,
почти асансьорно.
До боса в дъжда.
Чакам те.
Да ме намериш.
Някога.
Някъде.
Някаква.
Или тук и сега.
Още съм топла.
Мокра до кости,
вървя по дъга.

Мина Кирова
04.2015г.

ПОТАПЯНЕ

Имам право. И да се давя.
Да политам към корена.
В топлината на дъното
да намирам покоя.
Централно разстроена,
разслоена, не своя.

Никой друг не ще извърви
пространството на телата ни.
Близостта е желана,
но само когато си липсваме -
някъде. Не тук и сега.

Имам право. И на потапяне.
Помни ме. Такава, каквото
съм жива в съня си.

Мина Кирова
04.2015г.

НЕВЕРНИЦА

Не приличам на себе си.
Толкова малко остана
от огъня, който гореше.

Две ръце, посинени от дявола
или другото име на "нечий си".

И сърце, раздвоено от чуване,
с колене небинтовано време.
Кой ли искаше да ме разбулва
вместо да е владетел над него си?

Не приличам на себе си.
Даже май се забравям.
По пътя ни към небесното
няма птици, а кланяне.

Толкова много има за правене.
От кал се извайвам след днеска.
Аз в невярата разпознавам
крилете, счупили клетката.

Мина Кирова
04.2015г.

неделя, 26 април 2015 г.

МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА

Точно там
на ръба и обратно
имах нужда
от длан
здраво държаща моята
когато
всичко останало
изтича/ше между пръстите
като пясък
вода
въздух без налягане
...
Ще достигна ли
изгрева
преди да ме хванеш
като хвърчило
в безкрая?

Мина Кирова
04.2015г.

събота, 25 април 2015 г.

ДЕСТИНАЦИЯ

Къде намираме покой след всяка буря -
в отвъдното на приказка без край?
В реката на отминали безумия,
положи основа на мира след ад?

В звука на вятър, криещ се в полите
на клоните, разцъфнали след дъжд?
Или в крила на пеещата чучулига,
открила пролет в незасята ръж?

А може би е в облак, идващ отдалече
да отведе печала на объркания ум,
изгубен в мъдростите на сентенции -
пред смъртта безлични в своя шум...

Къде, къде намираме покой на прага,
сбогувайки се с жажда, вяра и тъги
по напразното и неразбрано даване
в свят на ужас и робуващ на лъжи?

Мина Кирова
04.2015г.

неделя, 12 април 2015 г.

* * *



За цената - на вярата.
За религията - на Любовта.
За всичко, което спестяваме.
До белега - на човечността.

За тези, които остават.
За гарите, обрасли с трева.
За битките на оцеляващите.
За силата на слабостта.

Нека вятърът да разкаже.
Нека има кой да прозре.
Песъчинка съм. Някаква.
Или бях - в миг откровение.

Мина Кирова
04.2015г.

сряда, 8 април 2015 г.

УСВОЯВАНЕ

Уча се. На разкопчаване.
На липсата на липса.
На усвояване на разстояния.
На мобилизация
и на мълчание
за посоките,
които определят
смисъла (ми) да съм тук.
Да се събудя утре.
Концентрирана,
готова и решена
за предопределеното
от Бога. И от мен.

Мина Кирова
04.2015г.

вторник, 7 април 2015 г.

МЕЛАНХОЛИЯ

Заглъхват и последните акорди
в безумията на венец трънлив.
Каквото някога било - било е -
по стръмното към връх незрим.

Догарят там огнище и коприва,
белязала на дивото кръвта.
В жаравата разхвърляни свещици
изтляват като пясъчна следа.

Безпаметно се стапят без остатък
човешки страсти, ослепяващ страх.
Изчезва в сенките със тях и знакът:
плътта е жива поради Духа.

Мина Кирова
04.2015г.


събота, 4 април 2015 г.

ПОБРАТИМИ

И тъмното, и светлото са братя...
В противоборство - не, в единен впряг.
Единият ни тегли в мрака необятен,
а другият ни сочи пътя си без страх.

Близнакът черен с минус утвърждава
коагулация на земната, износваща тъма,
в която тихомълком зародишът израства,
пробил обвивка с устрема към светлина.

И корените му прораснали са силни,
тъй както е короната на белия близнак.
В единство на противоположност жива
вирее цялото в безкрайния си кръговрат.

Мина Кирова
04.2015г.



АМАЗОНКА

Дочувам глъхнещ звън на остриета
в жуженето на пролетни пчели,
събиращи меда от пеещи полета
в ковачници на сладости без щит.

И там ме грабва паметта за слънце;
за живия от извора поток пенлив -
той плисва ме заливащо със обич,
възвърнал образа на топлия зенит.

Обгръщат ме лъчите, спрели щедро
очите си на крехките ми рамена.
И амазонка да съм, може би от вчера
усещане реално е, че съм жена.

Потича силата да бъда цяла обич -
онази точно, що жаждата ми позова.
Но не да моля - прося, а да давам още
отприщена от първоизточника светлина.

Мина Кирова
04.2015г.

SURVIVOR

Проглеждаме по малко ежедневно
огледали се в друго нечие лице,
когато пуснем и лъка си уморено,
останали безбрежни и без цел.

Потапяме се после центробежно
в моделите си стари на цикличността.
Дори прозрели спъването им зловещо,
задействало и ужаса ни, и страха.

Опитваме, опитваме се да обърнем
на лодката прокъсаните й платна.
Едва успели, навикът ни я завръща
в бързия си пагубен да броди тя.

И все така повтарят ни се дните -
по цветното от сивотата ни с копнеж.
Животът ни изпитва, докато сме живи.
До жило от стомана в оцелелите.

Мина Кирова
04.2015г.

понеделник, 30 март 2015 г.

ПОРОИ

Не знаех, че е пълно със звезди.
Че и покоят има образи и име.
Преди да завали, гърми от вик.
А гарите изтръпват като зима.

Не знаех, че през лятото е студ.
И къщата, че може да е празна.
Домът да е строен за някой друг,
реките да нахлуват през перваза.

Не знаех, че е имало преди.
И някога ще бъде като вчера.
По здрач откъсваме се като лист,
на който сме изписана поема.

Мина Кирова
03.2015г.

ПАРАЛЕЛИ

На твоята улица може би съмва -
на моята хлопват първи врати.
Някой някъде бърза към хълма
и щурчено чака там от зори

пак да повярва, че слънцето плаче,
забравило вкъщи чадъра за дъжд.
Ти някога казваше: "силна си, знаеш",
а аз се ослушвах за удар в гърба.

Не исках да чувам, дори не разбирах
кому ли е нужно да тичам напред.
Стената дебела прескочих накриво.
Така вероятно се става Човек.

Повторно прескачах и тръни, и скиптри.
И силата търсих - без мрак и без страх.
Победата идва след вътрешни битки -
сами сме си ние най-върлия враг.

Но пак ме застига гласът ти отвъден.
Дали съм готова за него - не знам.
За миг ми припомни как ставам и тръгвам.
А ти... ти ме чакаш с усмивка отсам.

Мина Кирова
03.2015г.

петък, 27 март 2015 г.

СТРАСТИ НЕХРИСТОВИ

На славата крилата са горчиви.
И виното е тежко на език.
Търкулват се по пътя всички пити,
омесени със вяра за любим.

Пробудените за звънец не чакат
мъдрецът да посочва с пръст.
И къса паметта е на палача,
извадил меча за пореден път.

Възкачват лицемерите на кръста
Спасителя си, дръзнал още жив
да им прощава бича на гнева им
и с кръв да храни всеки пир

на суетата, на лъжата, на пороя
от кражбите на време и на плът...
Мълча си той по пътя към Голгота
със примера на ниския си ръст.

А днес жадуваме за още слава;
за преходния блясък на света.
Забравили едничката награда
сами и чисти
да се върнем у дома.

Мина Кирова
03.2015г.

ГЛУХАРЧЕНО БИЛЕ

Развържи я по тънките възли
и по тихи води я пусни -
тя държи се на края на пръстче
и по детски рисува с молив

онзи не стигнат от други отблясък
на разпуснати в полет коси;
и хвърчилото, волно избягало,
но с връвчица от топли очи,

в които усмивка буди усмивка,
доверчиво подпряла страна
върху чело немирно, но мило
привело над нея дъха...

Развържи я по тънките струни
и по залез пусни да лети.
Тя обича да връща по утро
трижди дара от огъня жив.

Мина Кирова
03.2015г.

четвъртък, 26 март 2015 г.

МЕДИТАЦИЯ

Потапям се.
Някъде в изпразнената глина.
В ръце изкусни
или в захарен памук,
изтеглил нишката
от тишината
до шепота
на галещия звук.

Отпускам се.
Реката бавно преминава
в завоите,
изострени от мен.
По-скоро в себе си
ме усвоява,
измила свойски
тревогите до ген.

Събуждам се.
Невидими криле ме носят.
Изключила съм
всички сетива.
Прелива глината
в ръце на майстор.
И пълни съдовете
слънчева вода.

Мина Кирова
03.2015г.

ПРИКАЗКА

Звънтят камбаните предсрочно -
уреждат срещи в профил и анфас.
Единият избързва, друг нарочно
пилее времето до първия антракт.

А някъде насред средата трудна,
помежду четири стени с таван зелен,
обръща времето наопаки бездумно
тревата с босите и нежни рамене.

И спомен там за светещи жарави
възкръсва пак от митове за свят,
във който пеят клоните по пладне,
разлистени от тихия и чист олтар.

Така навярно утре ще осъмнат
онези неизвестни единици две,
с които светостта ни ще пребъде
до раждане на нов световен ред.

Мина Кирова
03.2015г.

сряда, 25 март 2015 г.

ЕЖЕДНЕВИЯ

Налучкваме в мъглата всички пътища,
от тихото измолили пречистващо дъжда,
размиващ стъпките по кални тържища
след дълговете ни платени в края на деня.

Сбогуваме се сякаш всичко неизменчиво
не ще застигне никой в друг вселенски час.
Повярвали сме някак, че разпръсква времето
на болката загърбена разяждащия знак.

И мислим си понякога, че можем непременно
да стигнем върховете със един единствен скок.
А те ни се присмиват и припомнят шеметно,
животът че тече в променливия свой поток.

И бързаме. И спираме. Заслушани в звездите,
говорещи от някакъв неразгадаем свят,
зараждащ се в тъгата по лелеяно огнище,
от което тръгва... завръщането у дома.

Мина Кирова
03.2015г.

(НЕ)ПРИВЪРЗАНОСТ

Защо ли претендираме различност,
когато вече, винаги, отдавна е така -
обсебени от своята себичност,
не виждаме, че е основата ни тя

на всичките желания да бъдем
по-силни, умни, по-красиви.
И другия наричаме безумец,
не вместен ли е в собствените криви,

с които всякак си измерваме стеблата
на крехките ни по природа умове;
на счупени от бурите ни непохватни
все повече души с безпътни ветрове.

Защо ли претендираме за нещо,
насочващо и силата ни към скала,
която грохотно разбива всяко его,
а ние губим лодката на вярата във мрак.

Навярно пак етап е от живота
с неведом промисъл до зрялост или смърт
на всичко, що приживе ни заробва,
привързани сами към своя земен кръст.

Мина Кирова
03.2015г.


ЗАВИНАГИ

Завинаги е повече от вчера.
От черна пропаст;
от безумен ръб,
на който се изправяме, прозрели
човeшката си слабост -
неизбежността
на плодовете
от предишните ни грешки;
от посевите цветни на страстта;
от поривите, вдъхнали живота;
от плисналата обич
на добра ръка;
от удара под кръстта, неочакван,
защото ти самият не посмя
да бъдеш подъл
вместо камък
в основата на храма
да положиш сам...

Завинаги е повече от утре.
А обещанията никак не тежат,
когато мълком
не подреждаш вътре
олтарите Божествени
на вечността.

Мина Кирова

вторник, 10 март 2015 г.

АМНЕЗИЯ

след всичките дни
на мълчание
в които събирах
капките отчаяние
острите мечове
ръждивите ризници
резките думи
справедливост божествена
(по човешки изливана)
бодливата тел
на заядливата милост
си поръчах амнезия
за всичко, което
повече и по малко
разяжда сърцето

животът е кратък
(прекалено понякога)
за да оставяме
по себе си
(и по другите)
отпечатък
на отблъскващи настроения

по-добре да е обич
макар и човешка -
безмерна, вселенска
или земна и тленна

Мина Кирова
03.2015г.


понеделник, 9 март 2015 г.

ПОСЛЕДНИЯТ ВОИН

Не останаха въпроси. Засега.
Премного отговори се събраха.
В парада на човешката ни суета
глъхтеят идеалите в забрава.

Погребваме и миналото с тях.
А паметта е, за да не повтаря
на грешките ни кървавия срам.
Но има ли такъв сега - не зная.

И чакам. Като пътник без подслон
пробуден някой да посочи пътя.
А той открива (може би) заслон
и гръб обръща на света в съня си.

Последен войн. Навярно самурай
честта ще завещае на катана.
Обикновеният невидим е докрай,
останал сам със честността си.

Мина Кирова
03.2015г.



сряда, 4 март 2015 г.

КАКВОТО - ТАКОВА

в мига, в който приемеш Нещо
спираш да говориш за него
да го преживяваш,
да анализираш
пространствените му размери
времевото му разтягане
до статична цикличност

оплаквачите излизат в почивка

само няколко мига още
са нужни за пренасочване на очите
върху всичко, което имаш
без излишна(та му)
експресивност

пълнотата на покоя
прилича на безразличие
в което се случват
премълчаните истини
без капка
усилие

Мина Кирова
03.2015г.

ПЕТНАДЕСЕТ СЕКУНДИ

петнадесет секунди
е разстоянието
между удара
и правата линия
на разочарованието
от чаканото нечакано
от получено непоискано

огледалната повтаряемост
е сблъсък
в центъра на земята

вълните му се разплискват
до разкъсване на покривките
от които избликват
пукнатините отвътре

петнадесет секунди
не стигат за връщане
за лепене
поправка

сърцето НЕ е на повикване

може внезапно
да (п)обърка компаса
преди да отсрочи
правата линия

Мина Кирова
03.2015г.