НЕАЛТРУИСТИЧНО

Поразително е
колко са неудобни гениите,
надскочили времето си.
Силните на деня не признават
ставането след падане
на всеки дръзнал
да бъде себе си
обикновен в различието си.
Светът не понася
някой явно да върви пред него;
да има заряд на ракета,
обикаляща вселената,
докато твори своя
и да е повече свободен,
отколкото длъжен
на всички,
които имат нужда
да се чувстват значими.
Удивително колко са малко
нетрупащите активи
още приживе.

Мина Кирова
01.2015г.

КАТО (ЗА) НАЧАЛО

Винаги ми казваш:
"най-хубавото
тепърва предстои"
защото
"едва сега започвам"
да бъда
усмивката в очите ти
вятърът в косите ти
докосващи устни
ръката ти в моята
нашата гара
кафето без захар
и едно добро утро
което осмисля
денят ти
като (за) начало
на най-доброто
което предстои
започнеш ли веднъж
наистина
да обичаш.

Мина Кирова
01.2015г.

ДЕЛИКАТНОСТ

Дълбока е.
Като тъгата.
Като белег,
като рана

и разпятие.
Като водата,
поднесена
на жадния
в мълчание.
Като сълза
помежду думи,
неизречени
предпазващо.
И само тишината
е свидетел
на цялото й
непонятно
и лечебно
състрадание.
На твоята
съкровищна,
любяща
деликатност.

Мина Кирова
01.2015г.

ПРИЗНАТЕЛНОСТ

Никога не ми каза
кое е правилно.
Дори според тебе.
(Освен когато те питам

и много настоявам
за мнението ти).
Никога не пожела
да правя каквото и да е
и както е "редно".
(Може би веднъж или два
в по-тежките ми отклонения).
Никога не ми поиска
сложно или просто
обяснение.
(Само понякога се сърдиш,
че не те усещам,
както очаквам
да усещаш мене).
Но затова пък
още ме прегръщаш
в лошите ми настроения.
Винаги.
Всеки ден.
Без изключение.

П.С. Благодаря за търпението!

Мина Кирова
01.2015г.

В КРАЯ НА ПЪТЯ

Накрая на кантара ще поставят
сърцето ти, без земните блага -
кому какво си безрезервно давал;
познал ли си, раздал от обичта.

Не ще те питат колко си имотен;
заплатата ти никак няма да тежи.
Дали по-прав излезнал си от спора
или свада погасил си, водещ мир.

Усмивка от сърцето ти ли блика
или държал си зад гърба кинжал.
Позна ли сходството у своя ближен;
успя ли да простиш на смъртен враг...

Да. Накрая вероятно ще отвориш
очите си за собствените си мечти.
Заслугите пред царя и пред Бога
кантар различен мери, реже и крои.

Мина Кирова
01.2015г.

ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ

Приятелите се познават лесно -
в мълчанието даже ги усещаш:
нечакани явяват се на среща
с пълна, неосъждаща подкрепа.

Прощават. На своето не настояват.
Обяснения не търсят, а разбират.
Когато ти е нужен мечът или хляба,
като ангели от никъде пристигат.

И пак по пътя земен продължават -
потеглят с грижите си ежедневни.
Приятелите лесно се познават...
По трепета откликващ на сърцето.

Мина Кирова
01.2015г.

СЕТИВА

Звънтиш. Във всяка дума.
И в мълчанието на света.
Във всеки порив -
да съм струна;

в лъка - насочена стрела.

Блестиш. Във всеки поглед.
И в безумието на деня.
Във всеки устрем
да съм полет
в твоите закрилящи крила.

Солиш. Във всеки залък.
И в жаждата на любовта.
Във всяка глътка
без остатък
пътя си към теб да извървя.

Мина Кирова
01.2015г.

БЕЗ ПОСВЕЩЕНИЕ

Трудно е да пишеш за любовта,
когато си концентриран в егото си.
Претенциите и разочарованията
са толкова безбройни,
почти колкото са съзвездията.
Превръщаш се в оплаквач
на всичките си недоразумения.
Недостатъците са винаги в повече
от освобождаващите прозрения.
Трудно е да пишеш за любовта
и да пуснеш света в душата си -
несъвършен и повече от прекрасен,
когато Тя е господарката му.
Трудно е да пишеш за любовта
и когато е твоята същност.
Прелялата по ръбовете си добрина
е тясна за цялото целомъдрие
и чужда на предрасъдъци.

Мина Кирова
01.2015г.

САМО ТИ

Винаги влизаш на пръсти
не знаеш дали съм будна
имам ли грах под възглавницата
или сънувам

облаците събрани пред слънцето
които разпръскваш
само с онази усмивка
която влиза на пръсти
под клепките
и с мънички капки
рисува дъгата
още преди да се е родила
щастлива в душата ми.

Мина Кирова
01.2015г.

БРОЙ ДО ДЕСЕТ

Преди да реагираш, постави се
на другия на мястото - почувствай, виж
на кой метеж в душата му дължи се
отклика на обстоятелства за миг.

И може би прозрял и себе си, разбираш
за сходството ви в други времена.
Познал там собствената си поличба
след времето, надскочил своя праг.

Тогава, в миг покой и тъй безстрастен,
отказваш и наставник да си, и съдник.
Животът ни, приятелю, тъй кратък
за обич ни зове, а не за боен щит.

Мина Кирова
01.2015г.

РЕНЕСАНС

Понеже не останаха светици
в безпътици на сивота и страх,
и западът обърна се на изток
да търси смисъл или явен знак,

че незабравени са светлините
на фаровете в бурното море.
Че ненапразно и предците ни
са писали приживе с кръв и меч

заветите си върху обелиски -
законите вселенски за оброк
сакралното да пазим чисто
от себе си най-вече - древно зло.

Че лошото от завистта се ражда,
от жаждата да си на власт:
дали в империя или над някой,
пропаднал в неведение и сласт...

Понеже не останаха светини
от нищото се вдигаше светът.
Да създаде отново вечно живи
непреходни повели за мира.

Мина Кирова
01.2015г.

ТВЪРДЕ ЧОВЕШКО

Понеже не поиска да си смъртен,
а сам със боговете да се мериш,
започна, падайки възкръснал,
да палиш и кандилото, и черга.

Разпъна пътищата на въпроси
и стигма нарисува върху вятър.
Изброди върховете като просяк
забравил, че си сам душа и тяло.

А тях материята ги разкъсва,
докато духът прониква в битието.
Мълчанието в тишина пребъдва,
величието - в обич изворна и щедра.

Мина Кирова
01.2015г.

НОЙ

Дърветата са скръстили ръце -
на тях отдавна им е отесняло
в гора от победени светове,
заробени в човешко тяло.

Шушукат си - в антракт от бяс,
подпалил геноцид и битки
за еднодневен скок без бряг
от формите на нищото.

И чакат вятъра да призове
на лавата гнева пречистващ.
Но Ной едва ли има меч
за своите... И бърза гибел.

Мина Кирова
01.2015г.

СЕЗОНИ

Тя е пролет в свойта стихия
и не брани тревите от сняг.
Стъпва леко с пориви чисти
и ти пълни очите със смях.

Тя е лято, в шепи узряло,
след проливните дни самота.
Тя е ябълка, круша и благост;
натежала от нежност душа.

Тя е зима, крайпътна и тиха,
свила огън в хижа от страст.
Ти, който знаеш нейното име,
опази я! И в следата от вас.

Мина Кирова
01.2015г.

НИКОЙ НЕ МОЖЕ

Никой не може да ти даде
нещо, което не ти е присъщо -
нито нежността на шепота,
нито длани, които разтърсват

в мълчание или липса
бездънна човешката същност;
нито мъдростта на вековете,
нито знание вездесъщо;
дори обич на камък, издялан
от майстор с мъка и дързост...

Никой не може да ти даде,
нищо не твое и неприсъщо.
Нито може да ти отнеме
истинската ти същност.

Мина Кирова
01.2015г.

ЗАЩОТО ТЕ ИМА

Аз съм.
Различна съм и същата
в очите ти
с планински езера.
С ръце
и вятъра прегръщащи -
тревите в тях
със теб да приютя.

Аз съм.
От пътища завръщам се
в сърцето ти
от изворна вода.
С душа,
от знамена разтърсваща
и пристани,
и огнена земя.

Аз съм.
Не питаща след търсене.
Пътеката
пред прага отшумя.
Различна съм.
Но съм и същата.
Очаквана.
И своя... У дома.

Мина Кирова
01.2015г.