ЖАЖДАТА ЗА ОБИЧ

Повежда ни по пътища трънливи
и в жертвените клади от печал...
Отдадени на ближния без милост,
забравяме, че също сме от кал.

Че и душата търси своя пристан
от грижите за щастие на друг.
От волята ни често непосилен
израства кръстът с двоен плуг.

Така запълваме си тишината
от липса на обгръщащи ръце,
които да изтръгват самотата,
забравим ли, че цели сме и без

да плащаме мига на святост
в единство без окови и вини.
От жажда за рождено право,
пресичаме си извора сами.

Мина Кирова
04.2015г.

БУРЯТА

Валиден ли е смисълът, когато
нагазил си в дълбоките води?
И помниш ли какво си обещавал
на себе си... и само миг преди

да се развихри бурята в тъмата,
погълната те цялата със страх?
В окото тихо е. Но носи те вълната
към непознатия си, стръмен бряг.

Внезапен е пороят. Нямаш време
доспехите си сам да облечеш.
Единствен навикът и на колЕне
да си воин е с тебе. И плете

невидимите нишки на съдбата
в причинно-следствен кръговрат.
Погълнатият в бурята не знае
какъв ще бъде, свърши ли нощта.

Мина Кирова
04.2015г.

ТРУДЕН УРОК

Всяко първо "не"
звучи като утвърждаване
на собствените ти граници
на поносимост,

търпимост,
право на мнение,
на съществуване...

Въпрос на оцеляване
е отказването да служиш
на претенциите на другите -
особено, когато
са свикнали да им угаждаш,
а ти липсва ресурс
да го правиш.

Мина Кирова
04.2015г.

СИНОСУИДНО

Смях и молитва.
Молитва и смях.
Нагоре-надолу,
почти асансьорно.
До боса в дъжда.
Чакам те.
Да ме намериш.
Някога.
Някъде.
Някаква.
Или тук и сега.
Още съм топла.
Мокра до кости,
вървя по дъга.

Мина Кирова
04.2015г.

ПОТАПЯНЕ

Имам право. И да се давя.
Да политам към корена.
В топлината на дъното
да намирам покоя.
Централно разстроена,
разслоена, не своя.

Никой друг не ще извърви
пространството на телата ни.
Близостта е желана,
но само когато си липсваме -
някъде. Не тук и сега.

Имам право. И на потапяне.
Помни ме. Такава, каквото
съм жива в съня си.

Мина Кирова
04.2015г.

НЕВЕРНИЦА

Не приличам на себе си.
Толкова малко остана
от огъня, който гореше.

Две ръце, посинени от дявола
или другото име на "нечий си".

И сърце, раздвоено от чуване,
с колене небинтовано време.
Кой ли искаше да ме разбулва
вместо да е владетел над него си?

Не приличам на себе си.
Даже май се забравям.
По пътя ни към небесното
няма птици, а кланяне.

Толкова много има за правене.
От кал се извайвам след днеска.
Аз в невярата разпознавам
крилете, счупили клетката.

Мина Кирова
04.2015г.

МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА

Точно там
на ръба и обратно
имах нужда
от длан

здраво държаща моята
когато
всичко останало
изтича/ше между пръстите
като пясък
вода
въздух без налягане
...
Ще достигна ли
изгрева
преди да ме хванеш
като хвърчило
в безкрая?

Мина Кирова
04.2015г.

ДЕСТИНАЦИЯ

Къде намираме покой след всяка буря -
в отвъдното на приказка без край?
В реката на отминали безумия,
положи основа на мира след ад?

В звука на вятър, криещ се в полите
на клоните, разцъфнали след дъжд?
Или в крила на пеещата чучулига,
открила пролет в незасята ръж?

А може би е в облак, идващ отдалече
да отведе печала на объркания ум,
изгубен в мъдростите на сентенции -
пред смъртта безлични в своя шум...

Къде, къде намираме покой на прага,
сбогувайки се с жажда, вяра и тъги
по напразното и неразбрано даване
в свят на ужас и робуващ на лъжи?

Мина Кирова
04.2015г.

* * *

За цената - на вярата.

За религията - на Любовта.

За всичко, което спестяваме.

До белега - на човечността.

За тези, които остават.

За гарите, обрасли с трева.

За битките на оцеляващите.

За силата на слабостта.

Нека вятърът да разкаже.

Нека има кой да прозре.

Песъчинка съм. Някаква.

Или бях - в миг откровение.

Мина Кирова

04.2015г.

УСВОЯВАНЕ

Уча се. На разкопчаване.
На липсата на липса.
На усвояване на разстояния.
На мобилизация
и на мълчание
за посоките,
които определят
смисъла (ми) да съм тук.
Да се събудя утре.
Концентрирана,
готова и решена
за предопределеното
от Бога. И от мен.

Мина Кирова
04.2015г.

МЕЛАНХОЛИЯ

Заглъхват и последните акорди
в безумията на венец трънлив.
Каквото някога било - било е -
по стръмното към връх незрим.

Догарят там огнище и коприва,
белязала на дивото кръвта.
В жаравата разхвърляни свещици
изтляват като пясъчна следа.

Безпаметно се стапят без остатък
човешки страсти, ослепяващ страх.
Изчезва в сенките със тях и знакът:
плътта е жива поради Духа.

Мина Кирова
04.2015г.

ПОБРАТИМИ

И тъмното, и светлото са братя...
В противоборство - не, в единен впряг.
Единият ни тегли в мрака необятен,
а другият ни сочи пътя си без страх.

Близнакът черен с минус утвърждава
коагулация на земната, износваща тъма,
в която тихомълком зародишът израства,
пробил обвивка с устрема към светлина.

И корените му прораснали са силни,
тъй както е короната на белия близнак.
В единство на противоположност жива
вирее цялото в безкрайния си кръговрат.

Мина Кирова
04.2015г.

АМАЗОНКА

Дочувам глъхнещ звън на остриета
в жуженето на пролетни пчели,
събиращи меда от пеещи полета
в ковачници на сладости без щит.

И там ме грабва паметта за слънце;
за живия от извора поток пенлив -
той плисва ме заливащо със обич,
възвърнал образа на топлия зенит.

Обгръщат ме лъчите, спрели щедро
очите си на крехките ми рамена.
И амазонка да съм, може би от вчера
усещане реално е, че съм жена.

Потича силата да бъда цяла обич -
онази точно, що жаждата ми позова.
Но не да моля - прося, а да давам още
отприщена от първоизточника светлина.

Мина Кирова
04.2015г.

SURVIVOR

Проглеждаме по малко ежедневно
огледали се в друго нечие лице,
когато пуснем и лъка си уморено,
останали безбрежни и без цел.

Потапяме се после центробежно
в моделите си стари на цикличността.
Дори прозрели спъването им зловещо,
задействало и ужаса ни, и страха.

Опитваме, опитваме се да обърнем
на лодката прокъсаните й платна.
Едва успели, навикът ни я завръща
в бързия си пагубен да броди тя.

И все така повтарят ни се дните -
по цветното от сивотата ни с копнеж.
Животът ни изпитва, докато сме живи.
До жило от стомана в оцелелите.

Мина Кирова
04.2015г.