СКИТНИЦА

Душата ти потърсих за утеха,
по сродство не познала тиха ласка.
Прокарала към нея сто пътеки,
не стигнали до същност, а до блясък.

Изгубих нейде в дирите на мрака
Надеждата и Вяра - с главно име.
Оказа се, че пътят им постлан е
с цинизма на незрящи в клетки птици.

А те крещяха, че са слънце лятно,
безплатно що раздава светлината
на жито и на плевел... Кукумявка
пригласяше им с тайни непонятни...

Да, търсих те - по сродство безуспешно
сто дерета сухи с кладенци засявах.
Душата скита все в неведоми полета
докато изтлее до подобие на сянка.

Мина Кирова
06.2015г.

НЕБЕСА

Връхлитам те.
Най-стръмно изгревна.
Развихрена от бурите вълна.
Помитам върховете ти
от битките безсмислени.
И пак те връщам
приземено на нощта.

Обагрям те.
В най-яркото отсрочена.
От дъното изригваща луна.
Напълвам празнотата
на Голгота непорочна -
от бледото към процепа
в очите на сърна.

Облитам те.
В най-светлото нечакана.
От нищото прииждаща душа.
Поръча ме такава -
безвъзвратно непонятна.
Сякаш някога познали сe
моите във твои небеса.

Мина Кирова
06.2015г.

СПАСЕНИЕ

Навярно пак ще идвам във съня ти,
олекнала от вечния товар
на грижи ежедневни да пребъдем,
а ти ще си ми светлия олтар.

Навярно пак ще има непокътност
на неотпиван от човек поток;
ще пърхат пеперуди изотвъдно
от погледа по-ясен от простор.

Навярно пак ще мине за проказа
копнежът изначален за любов,
с която сам раняваш се и бягаш,
недостижима ли остане като Бог.

Навярно пак театър на суетност
из дъно ще разтърсва този свят...
Но прегърни ме с цялата човечност,
която ме превръща в дишащ дар.

Мина Кирова
06.2015г.

РЕМИСИЯ

По улици небесни те посрещам,
обвита от мъглата на забрава.
Там няма още никаква надежда,
че някога ще трябва да прощавам.

Там още гонят ветрове конете
по волята на слънчеви поляни.
Едреят натежали с плод дървета
и пеят славеи за обич осъзната -

надскочила оковите материални
и помнеща за извора в сърцето,
с очите на които разпознава
на нежността отключващия шепот...

По улици небесни те пресрещам
по пътя ни, обвързващ на земята.
И няма как да знам дали от него
жаравата ще ражда нестинарки.

Мина Кирова
06.2015г.

АЛФА ОМЕГА

И все така и пак така е:
и в първия си, и в последния си час,
в мига на раждането и в смъртта си
духът е сам и сам остава на света.

Животът му е миг от вечност.
Секундите отмерват бесния кураж
да бъде повече от спомен бледен
в безкрайния поток от радост и тъга.

Погубва се и сам възкръсва
от паяжини на желания за власт
над себе си и друг живот осъждащ,
премери ли със Бога алчна суета.

Какво пък толкоз? Прах и вятър,
безсмъртие и тлен е всеки земен път.
Човекът е това, което сам повярва
и с първия си, и в последния си дъх.

Мина Кирова
06.2015г.

ПАРАД НА СУЕТАТА

По стръмното изгубваме посоките
на всичкото, що някак си ни определя.
Забравяме за тънките отскоци
на своите несбъднати недели.

И мислим, че единствен вик е още
останалият дъх, последен до върха,
да стигнат разтреперените мощи
на непречупен, несломен духа -

скиталец по природа и самотен
из дебрите на вечния отец.
До онзи миг, прорязал нощем
ума на земната ни суета...

И пак, обгърнати с мъглата
на границите свои и стени,
светът изисква да сме всякак
и силни, и красиви... Ех, мечти!

Нашепва само бродникът-скиталец:
"И туй, ще мине. Нищо, че боли."
И себе си приел за недостатък,
се пуска сам по тихите води.

Мина Кирова
06.2015г.