РЕКАТА

Дали я намери
в раковина от пясък,
от вятъра струпан
на нечие стреме?

По лавиците с ярост
от строшения мрамор
рисуваш кумири
на новото време.

Измисляш, разхвърляш -
фантазия цветна
е твоят фетиш
от гримове, маски.

Същността се процежда
на пиксели черни.
Момичешки диво
в платно на Пикасо.

И някак си всичко
изчезва вдълбано
в сърце на хвърчило
с усмивка простено.

Обичта на реката
тече постоянно.
В доброто и злото
на свойта планета.

Мина Кирова

03.2013г.

ОСЪЗНАВАНЕ?

И статуя, изваяна от мрамор,
под обичния вдъх на свой отец
говори оживяла за душата му,
оставила следи завинаги и след.

И всеки звяр със грижа тих е -
не лае по ръката, счупила капан.
Опитомена, предана стихия
е кучето за благия си господар.

Ала човекът, с вечното му право
свободен да е в избора си тук,
престъпва правила, закони... всякак.
Доброто удря със чугунен чук.

Подритва любовта, дарена даром.
Отхвърля я. Презира я за миг.
Дали пък може и да осъзнава,
че изворът пои, ако е чист?

Мина Кирова

03.2013г.

СЪЛЗА

Посрещай ме,

когато няма гари,

очакващи да поведат

ръцете между две

събрани странни

повърхности

на кръстопът.

Посрещай ме,

когато ослепели

птиците си търсят бряг.

След прехода им

дълъг над морето.

Повее ли

след зимата южняк.

Посрещай ме,

когато и луната

закрие тъмната страна.

Но в бялата й

вятърът примрял е,

дочува ли

вълчицата сама.

Посрещай ме

и още пред вратата,

отключена от сто реки.

Които вливат се

във океан, побрал се

в една сълза.

На обични очи.

Мина Кирова

03.2013г.

РАЗВЪРЗВАНЕ

Отвори ме на страница бяла.

И с черен графит запиши:

“Всеки край е ново начало“,

щом изворът бликва в зори.

Тишината лекува и рани.

Раздялата вик е желан.

Когато натрупа се цялост

и всеки от друг е пиян.

Зависимост някаква става…

Обичта се пилее в стремеж

най-плътното все да е право –

духът не вирее всред лед .

Нека има и ново начало.

Нека въздух струи между нас.

Свободата ни връща до рамо,

сама ли лети на своя пегас.

Мина Кирова

03.2013г. 

ЕДИНСТВЕН

Винаги си бил ти.
От първия
и до последния ми дъх.
Във избора
да съм до тебе
и в слънце,
и във дъжд.

Винаги си бил.
Зората
и спускаща се пелена.
От лампите
на булеварда,
отвеждащ
до покоя у дома.

Винаги си бил.
Опората.
И цвете, в устните ми вплел.
Усмивката.
Надежда. Мечът,
ограждащ ме
от злото. Жива свещ.

Винаги си бил.
Ще бъдеш.
И оставаш. Само ти.
Единствен ти.
Каквото
и да ми поднасяш,
до теб ще съм.
Със вяра
в идните ни дни.

Мина Кирова

03.2013г.