Налучкваме в мъглата всички пътища,
от тихото измолили пречистващо дъжда,
размиващ стъпките по кални тържища
след дълговете ни платени в края на деня.
Сбогуваме се сякаш всичко неизменчиво
не ще застигне никой в друг вселенски час.
Повярвали сме някак, че разпръсква времето
на болката загърбена разяждащия знак.
И мислим си понякога, че можем непременно
да стигнем върховете със един единствен скок.
А те ни се присмиват и припомнят шеметно,
животът че тече в променливия свой поток.
И бързаме. И спираме. Заслушани в звездите,
говорещи от някакъв неразгадаем свят,
зараждащ се в тъгата по лелеяно огнище,
от което тръгва... завръщането у дома.
Мина Кирова
03.2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар