Сърцето ми помни ръцете ти,
укротени в дълбоки води.
Където се плиска лицето ми,
гладко от тежки бразди...
И нощем, когато докосват ме,
с най-топлия лъч долетял,
заспивам след бурното можене
в покоя магично излят.
Намирам ги после в ключалка
за път, побелял от жарта.
С която разпалват нечакан
най-дивния порив за бран.
Така и ще помня ръцете ти...
С дълбокото в мен, обгорен
от огъня, вдъхнал в сърцето ми
на нежност желания плен.
Мина Кирова
05.2012г.
