АКРОБАТ

По ръба на острието

на бръснача

крачи

над бездната

от счупени мечти.

По въжето изтъняло

стар играчът

плаче

с избледнели

от гримове очи.

Но пак на сцената е.

И загърбил

болка,

злобна хрътка

с лекота държи.

Виси на косъм тънък,

но претръпнал,

радост

към тълпата

лее без лъжи.

Единствено сърцето,

скрито в здрача,

грохва

без въздишка

и без да си мълчи

за спомен от детето –

тъй далечен...

Хлопна

се вратата

за мъртвите сълзи.

Мина Кирова

02.2009г.

ГОРДОСТ

Вървях към утрото на небосвода

и стисках в изранените ръце

ръждясала от дните ми умора,

пробито с въглени сърце.

А пътят беше стръмен, мрачен, прашен,

бодли от храстите встрани стърчат.

От босите крака след мен се влачат

следи от кръв, омраза, суета...

И пак вървя – баирът все не свършва.

Завоят ме отвежда на скала.

И грешна стъпка изважда ме от пътя,

но връща ме неведома ръка.

Със сетни сили гръбнака си изправям

и гледам те в очите, моя смърт.

Нали и робът, и палачът, господарят,

еднакво са създадени от плът.

Възмездие човешко и отплата

не търся и не чакам. Ала знам,

достойна ли съм за одежда свята,

покоя ще намеря в твоя храм!

Мина Кирова

02.2009г.

ДЕНОНОЩИЕ

Нощта обгръща последната секунда

на свойта власт от непрогледна тъмнина.

Покрива всичко – спящо непробудно

в покоите си земни – с ласка – пелена.

На пръсти тръгва – излива се въздишка

и в царството си тихо се оттегля пак.

На изток хоризонта избледнява с писък

и пуква се отново възраждаща зора.

Морето – гладко огледало се пробужда,

поело в дълбините слънчевия диск.

А той усмихнат по вълните хуква

и плисва радост в уморения ми вик.

Денят прегръща хищната минута –

превръща я в шейсет секунди спринт.

И пак е нощ – Луната във почуда

оглежда се в съня ми от момини сълзи...

Мина Кирова

02.2009г.