ЖАР

Сърцето ми помни ръцете ти,

укротени в дълбоки води.

Където се плиска лицето ми,

гладко от тежки бразди...

И нощем, когато докосват ме,

с най-топлия лъч долетял,

заспивам след бурното можене

в покоя магично излят.

Намирам ги после в ключалка

за път, побелял от жарта.

С която разпалват нечакан

най-дивния порив за бран.

Така и ще помня ръцете ти...

С дълбокото в мен, обгорен

от огъня, вдъхнал в сърцето ми

на нежност желания плен.

Мина Кирова

05.2012г.