На прага на смъртта
навярно ще си спомниш
как нивите ехтяха
от боси ходила без прах.
Как клони свеждаха
на пухчета тополите.
За да дочуят първи
мембраната на своя знак.
Може би
ще се събудиш
от вечното сънуване
с отворени без страх очи.
За да провидиш
бедите на заблудите.
И как ограждаше те
слънцето от грим.
Може би
дори ще проумееш,
че някъде и с някой
бил си не и сам.
Отдавал ти е сляпо,
кредитно доверие,
когато си предавал
волята му да си храм.
Може би...
Едва ли ще е късно
(за другия ти път -
в отвъдното, без бог)
открито да целунеш
честно кръста си.
И да приемеш, че е бил
най-святия (за теб) покров.
Мина Кирова
06.2014г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар