СЛАБОСТ

Опияняваш ме.
Изтръгваш ме от трезвата ми мисъл.
Логическите форми се рушат.
В безвремие
на споделени мисли
очертания се губят
в слятото до кръг.

Възвисяваш ме.
До полет на крило орлово.
Материята чезне в битие.
Когато ме докосваш
като пролет нощем.
Разбунтувана от живото,
що в тинята расте.

Разкрепостяваш ме.
Веригите на стари, чужди вери
топиш до нова същина.
Защото слабост си
на сбъднато поверие.
Едничък смисъл ли е
въплътена любовта.

Мина Кирова

12.2012г.

ШИФЪР

Забравил си да нарисуваш роза

с последния изсвирил влак.

Да ме поканиш, докато тангото

изслушва ни с покорен такт.

Забравил си да разплетеш венеца

от схватките на дивия ни впряг.

А конниците ни препускат, полудели

до скъсване, камшично от заряд.

Забравил си да ме целуваш щуро

по босите, изкъпани пети.

От слънце избледнели, с устрем...

Когато в нас сияещо кънти.

Забравил си... какво е сутрин

с кафето да отпиеш плам.

Обгърна ли те, покорена с чудо.

На цялото сплавта познал.

Забравил си... И как долитам мигом,

дочуя ли детето в теб

да ме зове безмълвно и по име.

В дланта ти обич да сбере.

Забравил си... Но пазя тайно всичко.

На твърд, непатинирал диск.

Поискаш ли, ще го разплитам фино.

Ти само шифъра ми запомни.

Мина Кирова

12.2012г.

ЛОЗАТА

Отдавна спря да ме очакваш.

Кафето от машина прекипя.

Дори да идвам с преспите, навяти

от дрипава и неразбрана самота.

Отдавна спря да ме познаваш.

В очите ми намерил своя бряг.

Приел те целия. С прибоя, сякаш

единствен си от бури оцелял.

Отдавна спря да се потапяш

в дълбоко на безпаметни води.

Прие ги, неизменни като вятър.

Обрулващ те до голо, но щастлив.

Отдавна спрях да се надявам,

че в този двор от зреещи лози

със нежност ще подрежеш всяка...

За да може в сока й да се родиш.

Мина Кирова

12.2012г.

УСТРЕМ

Ще се завърне

слънцето на колесница.

И поривите щедри

в двойния си впряг.

Снагата ще укрепне.

Справедливата десница

ще отсича с точност

огън фин

от плътен страх.

Ще пеят химни

ангелите приземени.

Със туники от злато

и печат за чистота.

Прибоят ще приглася

с дъх на неизменност.

И волни ще покълват

засадените жита.

И пак ще греят

снопове на светлината.

Събрани с тиха ласка

и усмивка в утринта.

Ще има извор...

Път, посока с вятър.

Щом жив остава

пламъкът

от твоята искра.

Мина Кирова

11.2012г.