НЕ-ПРИКАЗКИ БЕЗ ЛАО-ДЗЪ

Отдавна баловете са без маски.
И думите без действия горчат.
Москва събрала е сълзите в каски.
А зрелостта белязана е с дълг.

Отдавна зад завесата не вярват,
че казаното истина е там,
където не гнездят и корморани.
А костенурки бягат от калта.

Отдавна не узряват плодовете,
несети със грижовна, тиха страст.
Не никнат посеви след дъждовете
на недомислен, гневен ураган.

Отдавна клетките линеят празни
всред нишките на паяка-ловец.
И черни са по сметка всички сватби.
А влакът e с професия беглец.

Отдавна и слепецът сляп остава
за дъното и слънцето отвън.
Велики са далечните чукари,
а носещият е товар на своя път.

Отдавна... Нека немите не бавят
заветите на всеки жертвен стълб.
Поне един бранител да не падне...
Та жив да бъде в зърното светът.

Мина Кирова

12.2013г.

ОБИЧАМ ДА ЛЕТИШ...

Обичам да летиш.
В едно различно време.
Свободен от илюзии
за безвъзвратен крах.
Към слънцето
да дишаш устремено.
С криле от огън
и по вятъра без страх.

Обичам да трептиш.
С най-финия оттенък.
По петолиния
от цветни светове.
Да впиваш устни
в грива от безбрежност.
В пръстта заровил
томахавка и маче.

Обичам да струиш.
В лилаво и златисто.
Да бликва извор
с най-детския ти смях.
Да си свенливо
и до струна искрен.
Да си точно този,
който в себе си познах.

Мина Кирова
12.2013г.

ЛИПСА

Потъвам. Потъвам в безбрежие.
Тъгата е лодка. Без нос и гребла.
Безпосочно ни носи към вечности,
в които се губиш от гъста мъгла.

Изтрезнявам. Пияна от колоси.
Безидейни ни теглят стари лъжи.
Под дървото от брулени спомени
есента ни напомня, че зима кръжи.

Проверявам. Остатъчно време е.
Не претеглям отново тиха скръбта.
Тя е там. И ни чака прогледнали
да усетим смирено неискащ света.

Помирявам. И връзвам се в себе си.
Неизбежно да вкуся къшея хляб.
Щом липсваш, съм лодка без тежести.
И без центъра свой безсилна кървя.

Мина Кирова

11.2013г.

ЖИВЕЯ ТЕ...

Живея те. Нима е малко?

На улици без изход те зова.

Проклинам тясната си шапка.

И в локвите изтръсквам пепелта.

Живея те. Нима не стига?

На късен залез сладката сълза.

Завръщаща се във водата риба.

Нестихваща от жаждата върба.

Живея те. Нима е орис?

Съдбата често ни играе номера.

Да свикнем да горим без огън.

Да е студено нощем без вина.

Живея те. Нима е обич?

Да дишам пресекулно от душа.

Когато слънцето е тъмен облак,

да си ми глътка ярка светлина.

Мина Кирова

11.2013г.

ВЪЗПЛАМЕНЯВАНЕ

Възпламеняваш ме.

От мрака палиш свещи.

Разпалваш клади

на отричаща се страст.

Във вихър на неспирна нежност

кърпиш вещите.

На липсващи отломки

от живот и страх.

Възвръщаш ме.

От светлото на сенки.

Прогаряни от святост

в първороден грях.

Погълната от цветни смески

зидаш пещите.

За глина, не извайвана

от майсторска ръка.

Пробуждаш ме.

Неистово искряща.

Въздигаща се крепост

на единство в самота.

Преобразувана от форма спяща,

стапяш ледници.

И в блясъка ме връщаш...

Безтегловна в тишина.

Мина Кирова

11.2013г.

ИГРАЕМ СИ НА ЖИВОТ

Играем си на живот.
На без ценности. На без норми.
Всяка пошлост е пълен възторг.
Разруха тотална
на всички устои.

Играем на бизнес и смърт.
На семейство, училище, време.
Няма пътека за грешната плът.
Любовта е химера,
развратно облечена.

И кърви от безверници,
вериги във себе си вплели.
Днес на власт е
"след мен и потоп".

Гротески театър.
Зад завесата лампи не светят.
Този свят непонятно
към пропаст забързал е ход.

Играем си всички.
С правилата на общата бездна.
Мълчаливо копаем калта.

Слепеем невежи.
В битките с вятърни мелници.
А утре е само
сянка в пръстта.

Мина Кирова
11.2013г.

(НЕ)ТЛЕННОСТ

Когато те има,

си тихо присъствие.

Покой и безбрежност,

обгрижващи пръски.

Светлината в тунела,

граничеща с впръскване

на живата свежест

от вдъх и издъхване.

Когато до мен си,

съм слънце и вятър.

Всяка нежност – реална,

всеки миг – неподвластен

на тревоги и мъки,

на преходни вери...

И ме има – възкръснала

в божествени сфери.

Когато си същност,

съм цяла и пълна.

Потопена в реката

на твойто безмълвие.

Но там тишината

е святост желана.

Без нея изчезвам.

Като сянка на вятър.

Мина Кирова

05.2013г.

НЕ МИ ПИПАЙ СВЕТУЛКИТЕ, МОЛЯ ТЕ!

Не ми пипай светулките, моля те!
Тъй грижливо им пазих фенер -
да събират за тъмното огъня...
От себе си дал - от тебе не взел.

Не пъди ги с окото печално,
завидяло на техния мъничък жар.
Аз отдавна не помня загасна ли
изоставен брегът след парад отшумял.

Не докосвай светулките, моля те!
Светлина ми е нужна, не мрак.
Ако на гости ми дойдеш, да може
и за тебе да има искряща една.

Мина Кирова

10.2013