Когато
съм пара,
горя и шептя.
Мъгла ли съм,
полепвам в дъха ти.
От допира с теб,
се превръщам в роса.
Леден кристал
и снежинка в ума ти…
Потокът
се влива в река.
А тя в океан
се прибира.
Нагоре се връща -
като дъжд те умива.
И в тебе попива
до извор.
И пак
в плодно дърво
се усмихва,
преоткрита
в свещен кръговрат…
Пак мълчиш. Коловозът,
напрегнат до крайния знак,
подслушва умът ти.
Разтеглил е устни в гримаса.
Не чака. Не тръпне от крак,
попаднал незнайно
в клопка на полуоси.
Наобратно чете те,
изгубил ключа към дома ти.
Стрелочник в дъжда,
непокапал ревера обърнат,
сменя посоките.
Мълчаливо. Към слънцето.