ТОЧНО ТАКА

Точно така,
както ме сричаш
и едва уловимо
с устни изричаш
най-жадния устрем,
най-тихия порив
да си стреме
и шепот
в тревата на пролет;
да си ласка
дъждовна,
сълзата в очите;
да си ми хлябът
в глада ми
и глътката вино...
Точно така
и толкова точно
те вписвам
в гръдта си
и там те изброждам.
И точно така,
и толкова точно
обичам те още
с огледална
безсрочност.

Мина Кирова
12.2014г.

НА ЮДА

Няма да плача.
Не и в ръцете ти.
Отдавна забрави
слабостта на жените.
Сълзи и химери
мъгла са в очите,
остане ли само
спомен за силата.

Няма да плача.
Не и в ръцете ти.
Мълчаливо прибирам
последната примка.
Юда е рицар
в душите на слепите.
Аз петна не избелвам
от чуждите ризници.

Мина Кирова
12.2014г.

ТАРАЛЕЖ

Бодат ме мечовете,
прибрани без ножници
невидимо под крилете.

Основите им не смеят
да разтворят пера,
за да не изпадне някое
по ръба на острието си
с думи без връщане.

Назад не е посока,
когато си таралеж
с бодлите навътре.
И удар коварен
ги впива
без милост
в плътта (ти). 

Мина Кирова
12.2014г.

БАЛАНС

Попивам вибрации
малко под или над
слънчевия сплит
където се случват
допирателните
до всичко значимо
или изобщо без смисъл
трепетликите отговарят
вятърът е случаен
не обръщай внимание
на вълните по тревата
когато не докосват
корените ти...
Истинският покой започва
от точката на опазване
на чистотата
на извора (ти).


Мина Кирова
12.2014г.

ДОКАТО СПИШ

В нощи като тази
когато ми липсваш
повече или бегло
едва уловимо
неосъзнато
осезаемо много
незаменимо
безпричинно
и всякак си
(но НЕ изразимо)
си мисля
за връзките между душите -
неразрушимите
от времето и пространство
прегръщам те тихо
в съня ти ритмичен
и тайно си пожелавам
винаги да те има
без никога
никога
никога
действително
да ми липсваш.

Мина Кирова
12.2014г.

КРУИЗ

Хващам кораба
вместо самолета
по-бавно ще стигна
през бурите на морето
но няма да пропусна
изгревите и залезите
докато гледам отвисоко
множеството
в краката си.

Мина Кирова
12.2014г.

НЕ(БЕЗ)СМЪРТИЕ

По "Четирите благородни истини" на Буда

Гледам как
цветята растат
(дори и в саксия);
листата пият дъжда
в гората по залез;

слънчеви зайчета
играят с кълвача,
а децата гълчеят
в пясъчника искрящи...
И някак си отказвам
(в себе си)
да повярвам,
че смисълът на живота
е да спрем
да се прераждаме
(...за да не страдаме!
от привързаност
и желания...).

Мина Кирова
12.2014г.

NO LINE (ON THE HORIZON)

Докато те чувствам
и знам, че те има
пускам котва в душата ти
така, както си заровил
очите си в моята
пръсти в артериите
корени в слепоочията
и знам, че това ме държи
(все още) изправена
на линията на прехода
през която се минава
когато нищо не ти е останало
освен "Здравей, обич моя!"
...
Ти си обратната страна
на луната ми,
кръгла и бяла
в тъмното огледало.

Мина Кирова
12.2014г.

ИН-ЯН

Целостта предполага
да познаваш и мрачната си страна,
но и там ти омръзва да ходиш.
Да изтърбушваш основите на битието.
Да вникваш. Ъглите си да изброждаш.
С меч, метла или огън.
Да възкръсваш.
Във всеки избор на утро.
Да търсиш поука.
Да помниш.
Докато осъзнаеш
(и то безусловно),
че същността ти всъщност
е обич.

Мина Кирова
12.2014г.

БАШ АЗ...

И се разлях...
в многоточия
скоби без думи
в играта на апострофи

много всемислия
и безлуния...
Може би е излишно
толкова да се говори.
Усетът
е първата
ми природа.

Мина Кирова
12.2014г.

ПОСОКИ

"Има два пътя, -
казал мъдрецът, -
пътят на страстта
и пътят на покоя."
Не ти препоръчвам
нито единия от тях,
защото не ходя
в обувките ти.
Страстта е сокът на живота -
в нея забравяш себе си,
заличаваш се
като его,
раздаваш се безрезервно,
откриваш (някое)
от лицата на Бога;
изтощително гониш
летежите си
или нечии други
вменености...
Покоят блажен е -
тръгваш към него,
(малко или много)
уморен от живота
(воден в страстта ти) -
там умът ти е ясен:
връх без емоция;
взорът - широк,
всеобхващащ,
подреден и не просещ
(нищо от другите).
Има и трети -
живот в сивотата:
с нюанси безкрайни,
не търсещи смисъл.
Най-стръмен
остава балансът
в посоките
на безветрие.
!Но душата ти знае
за кой е орисана.

Мина Кирова
12.2014г. 

ЧЕРНО-БЯЛ КАДАНС

И някак си почти неусетно
потегляме с призрачен влак,
забравили свойта враждебност
от рани в предсмъртния час

на минало блудно, застигащо
всяка нова заря и възход
с отровени вчерашни мигли
в сълзи от нестихващ потоп.

Разкаяни в своите мисли,
не търсиме прошка, а меч,
отсичащ от всичко не искащо
да извърши отскока напред...

И пак в коловозни спирали
насочваме мишци за впряг,
уж свободен от гняв и от свади,
уж нетленен, премерено благ.

Летим... Или спрели в дъха си,
безвремие просим... Отсрок
на онази безмълвна и обична
синева. В реалност оловна.

Мина Кирова
12.2014г.

ПОЛЕТ

"Никой не може
да те научи на мъдрост",
казал мъдрецът -
или е вътрешно присъща,
или само се докосваш до нея
като чуждо тяло
без очертания
формата й е ясна,
но празна от съдържание
като огледалото,
в което се отразява,
изхвърлила
ненужните й емоции;
товарът й лек е,
свободен от заблудите
на неопитния,
не пожелал да прогледне.
Крилете са мощни
само, когато
не носят
излишното бреме.

Мина Кирова
11.2014г.

ФЕНИКС

Зова те -
от дълбините да излезеш;
от пепелта си да възкръснеш;
да разпериш пак
крилете си от огън,
да ме вдигнеш
паднала и по лице
и на колЕне
в блатен мрак.

Зова те!
Чуй ме! Събуди се!
Спомни си всеки изгрев
и победно зарево;
всеки миг на обич,
грижа, нежност, помощ;
и сила несломима
в най-тъмната ми нощ.

Зова те!
Знам, че съществуваш
и винаги във мен си бил.
Мой Феникс неугасващ,
от смъртта излитащ,
полети ме!
И спомни ми,
светлината в мен
че си родил.

Мина Кирова
11.2014г.

ДОВЕРЧИВО ЛЕТЯЩА СТРЕЛА

Пускам я...
да вилнее
бушува
излита
помита
преобръща
обгръща
преобразува
възражда
създава
стегната в обръча
интровертен
където събира
необходимата сила
за проявление
импулсивно
пасивно
имплозивно
но стакатно
светлинно
устремена
и пълна
с доверие.

Мина Кирова
11.2014г.

БЕЗМЪЛВНО

Той познава
любимите й пътеки
цветовете, нюансите
обувките
четката след банята
разресва я
обхожда ъглите й
изважда шиповете
на ахил
от връзките на сандалите й
поднася й палачинки
шоколад
и желаната книга
преди да посегне
с мисълта си към нея
обгръща я
с три пласта пух
в студените есени
превръща ги в злато
и никога не я пита
"Ще ме обичаш ли,
когато ме няма?"
защото знае
че винаги е бил
същността й
пречистена
(от обичане).

Мина Кирова
11.2014г.

ИМПРЕСИЯ

Два тона облаци
три чаши бърбън
столове
маси

фъстъци
и недомлъкване
млъкване
мълчим
тежи
горчи
тишината
помежду думите
взрив
помитащ
мрак неосъмнал...
Прошката
е обичане
без никакви
признаци
за неимане.

Мина Кирова
11.2014г.

ОТ БЯЛАТА СТРАНА НА ЛУНАТА

Тази нощ
луната не е заспала
не иска да сънува
неочаквани пориви
за нещо, което се случва
на някоя страница
в друг нечий живот
и не мечтае
да бъде загърната
от илюзиите за сбъдване
когато отсъстват
точно онези
тръпнещи  пръсти
от всяко докосване
предизвикващо
бури, цунами
изгаряне
пръсване
на хиляди атоми
докато осъзнае,
че няма завръщане
когато е невъзможно
от някъде
(и за никъде)
да си тръгнеш.

Мина Кирова
11.2014г.

АПОСТРОФ

Нещо бърбори в душата ми
с непотърсени мигли нарича
ръбовете на чашата
напоени

с отпечатъците на устни
неизричали думички
на голямото вричане
търсене
викане
даване
искане
за още от всичко
невидимо за очите
но знаещо,
че го има
отвъд хоризонта на
мислите
за правилно
и неистинно...
Великите взривове
не произлизат
от малко обичане.

Мина Кирова
11.2014г.

СОЛТА НА ЖИВОТА

Този свят е гладен за обич
в сивотата на своите дни.
Все се търсим и искаме още
да пием безмълвни очи,

в които са спрели минути,
относително взели шума
на матрица от гуми безумни
към нещо без име и бряг.

Все се чудим къде изостава
на сърцето копнежния зов,
пренебрегван в дела маловажни...
А хлябът клеясва без сол.

Все от другия чакаме дара
на живота - и с него да спре
този глад за огън негаснещ,
незахранили своята свещ...

Този свят полудял е за обич.
А силата вътре е - в нас:
щом мислим с нейната доза,
потокът й сам оживява кръвта.

Мина Кирова
11.2014г.

С ХЕЛИЙ ПО ИЗГРЕВ

Идва момент, когато
започваш да (из)хвърляш
торбите със пясък -
балонът олеква
излишните дрехи
остават до кофата
на суетата
за някой желаещ
да флиртува с(ъс) блясъка,
докато се наслаждаваш
на лекотата на въздуха,
издигащ те над вулкана
с трагични картини.
Драматизмът не е присъщ
на простотата
в чистия изгрев.


Мина Кирова
11.2014г.

ТОЧКА БЕЗ КРЪГ

Докато си част от мен
безсмислено е да търся себе си
да очертавам невъзможното
извън контекста на времето
в което сливането зачерква
пътищата нанякъде
целите
историите за бягство
гранд каньон на мечтите
облаците на имане
слънцето на липсите
и всички посоки на вятъра
недокоснал
онова, което е само
когато си част от мен...
Непознаването на тебе си
понякога е предимство
пред всичките елипси.

Мина Кирова
11.2014г.

AНОНС

Когато ме пуснеш
по допирателната
на вселенските принципи
на дълбоките ноти
не достигащи изгрева
на непомислени истини
не търсещи смисъла
тогава
само тогава
безтегловна
разтворена
чиста
и искрена
достигам себе си
в точката
на пълното сливане.

Мина Кирова
11.2014г.

ЗАВЕЩАНИЕ

Поискай невъзможното, запречил
на всички пътища посоките назад:
на птиците - отрязани крилете;
от огъня бушуващ - тръпнещ хлад;

от корените - да не вдигат ствола
към слънцето на устрема си ням;
от дивото - опитомен и сдържан порив
към всеки прилив, всякак непризван

да бъде среща на дъга и пясък
от атоми, преплитащи се в бяг...
Поискай всичко, даже без остатък,
когато няма връщане и път назад:

да си меда по острието на бръснача
и капка кръв, преляла от живот;
да си плача на малкото юначе
след първи дъх. И дъхав послеслов.

Поискай сила! Нека блика
във вените ти всеки Божи миг!
Нали светът захранва се от извор
на влелия се в него искрен вик.

Мина Кирова
11.2014г.

(БЕЗ)ОГЛЕДАЛНО

Изобщо не е достатъчно
да си сам(о) огледало.
Понякога сенките
са толкова стряскащи,
надникнат ли от ъглите,
скрили проломите
между черно и бяло.
Блясъкът заслепява -
върхът е отцепен
от пясъка в океана.
Марианската падина
те затиска
с тонове тъжни отличия.
Иска ти се да викаш,
вместо юмруци да стискаш.
Две сълзи те застигат
в образа на приличие.
Маските (те) прозират,
а още търсиш себе си
в онова огледало,
което никак не е достатъчно,
когато няма какво да видиш,
освен абсурда на ролите.
Истината не се полира
за показ и прошка.

Мина Кирова
10.2014г.

АНТИПОД

Дори по детски да звуча,
все още пазя ярък спомен
за минало от друг живот -
неопетнен и по-достоен.

Човекът там орел е горд,
отгледал светостта на храма.
Не се пилее кръв или имот
за нечия изгода. Няма

бетон, стъкло и лъскав под
от лазещи лакеи - сноби;
дума дадена е пръв закон -
неписан договор на почит

към брат, другар и кавалер
на бяла роза, меч и клетва.
Да, този свят е част от мен.
И жертва на цинизма днешен.

Мина Кирова
10.2014г.

НАСЛЕДНИЦИ

Боен рог нощта прониза -
на първи ред дружините зове.
Авангардът строен с Рохимири*
опълченци Вазови да поведе.

Кръвта да кипне в дълг вековен
за битките безспир, безчет.
От малки обучавани със воля
борба да водим без предел

на сили, вяра - с глад и жажда...
Сам воин всеки до последен дъх.
Къде ли свършва тази сага -
ветеранна до самата смърт?

И пак на бой зове животът,
приклещил ни на майчина земя.
Кога ли ще въстане всякак робът,
в изтощение от вечната борба?

Мина Кирова
10.2014г.

*Конници-воини от Рохан от "Властелинът на пръстените" на Дж. Р. Р. Толкин.
В известна степен считам прабългарите за техен прототип.

БЕЗ(ОТ)СРОЧНО

Преди да разстреляш

последната дума

извивката на тишината

застинала помежду ни

няколко мига на вечност

за които съществуваме

без да ги достигнем

дори и налични

поради недомислие

поради липса на усет

поради алчност за още

поради всичко друго

малко или много

абсолютно незначително

потърси огледалната ми усмивка

очите на зората

хвърчилото на парапета

допира на коприната

дъха на тревата...

Още секунда

ще бъда на прага ти

утре не зная

ще има ли прилив

на всичко, което

имаме нужда

в действителност.  

Мина Кирова

09.2014г.

ЗАЗОРЯВАНЕ

Навярно и тъгата ще си иде
както всяко друго чувство -
мимолетно в своето затишие
в окото на отлитащата буря.

Навярно и след нея ще пристигат
отсенки, недохранени със разум.
И пак ще вдигат шум тълпите
на всяко пиршество от завист.

Навярно пак ще има феникс,
изпепелил крилете си без време.
И в сълзите му, спящ от тежест,
дракон ще расте и ще проглежда.

Навярно и след думите ще бъде
невидимата за слепците същност.
От вихъра на бурите възкръсват
най-светлите и чисти пътища.

Мина Кирова
09.2014г.

УТРОБА

Още се губя
в сенките по ъглите ти,
в изпити чаршафи
на дразнещ парфюм.
По голите шкафове
на безредни стени или
в тъмното утро
на чужд недолюб.

Още се скитам
в разтеглени мигове,
възнесени смешно
в гротески от филм.
И само понякога
питам за името,
щом дъжд завали
от очите без гръм.

Още се чудя
има ли, в теб ли е
част от душата ми,
както е с мен.
Но вече е някак си
без капка значение...
Разпрегнала впряга,
износвам криле.

Мина Кирова
09.2014г.

ПАШКУЛ

Преди отново да вървя
по слепите ти тротоари,
възседнала на бурята рева
от страстите необуздани;

преди отново да реша,
че струва си да сляза в ада -
да ровя просейки в калта
за диамант от там изваден;

преди да искам да кървя
със вярата, че се пробуждам,
осъмнала пред нечия врата
с надежда да не бъде трудно;

преди следи да залича
към минало от днес за вчера;
и пак, прегърнала страха,
да мисля за върха след него...

Преди, преди и след това
в пашкул отломъци събирам -
на мида бисерните жития,
вдълбани в храм от раковини.

Мина Кирова
09.2014г.

СЛЕД БУРЯТА

След бурята е просто тишина -
без принципи, устои и митарства.
Мълчи душата в няма пустота,
небето е бездънно и без вятър.

Вълните галят твърдата скала -
обливат я с покой и постоянство.
А някъде отвъд на край света
пастир тъче от шала си нирвана.

Въпросите глъхтеят, спрели ход
от нужда да са гръмки и значими.
А пътят път ли е без Дон Кихот,
облегнал пика в мелница без име. 

След бурята е само тишина -
безлична... И непретенциозна.
Завръща се душата бавно у дома,
в роба от смирена безтегловност.

Мина Кирова
09.2014г.

ХАМЛЕТ ОТ ПУБЛИКАТА

И ти ще изиграеш свойта роля
на сцената, от почести лишен.
Нима допускаш, че без воля
може свят да бъде съграден?

Нима решил си, че и Хамлет
отрекъл е от суета плътта -
тъй нужна без душа и памет
за жилото на подла власт?

Нима повярва, че характер
добива се по ген и без дела?
Че битките са вън от нас и
най-праведен е твоят гняв?

На подражанието лесен пътят
влече към дъното си сам.
Затънал в ролите нечистоплътни,
кога ще вдигнеш своя храм?

Мина Кирова
09.2014г.

ВОЙНА НА СВЕТОВЕТЕ

И не за първи път пресрещам Юда
по пътя му от празно ежедневстване.
Прикрил в ръкава си усмивката юмручна,
с крачола натежал с кинжал и ревност.

И не за първи път реката прекосява
на злобата блатата с кално самолюбие.
Запречила с жестокостта тиранна
и струйката на оцелелия по чудо ручей.

И не за първи път тъгата предрешена
посочва битието в безчовечна бедност.
Сякаш съществува в чуждата вселена
без петна от мерзост и криле железни.

И не за първи път покрай казана в ада
на покер е заложен живот срещу достойнство.
Посредствеността изисква без пощада
върхът да лази в нейната нищожност.

Мина Кирова
09.2014г.

БЛАГОСЛОВ

Господи,
благослови предателите ми,
защото ме освободиха от користолюбие.
Благослови и приятелите ми,

защото опазиха свещта ми.
Благослови мъчителите ми,
защото укрепиха духа ми.
Благослови и тези, които ме обичат,
защото усилиха любовта ми.

Благослови също глупците,
изпитващи устоите на светлината.
Благослови и титаните,
вдъхновяващи стремеж към красотата.
Благослови огледалата,
отричащи непреходната същност.
И всяка среща с незначимото,
израснало до дъб могъщ на мъдрост.

Господи,
благослови неуките, с които
най-великите уроци преподаваш.
Благослови и мен, и всички,
които според мерките човешки
благослов не заслужават.

Мина Кирова
08.2014г.

ОТРАЖЕНИЯ

Виждах собствената си дълбочина
в думите, изляти без калъпи.
Вярвах, че зад тях стои душа
по-нежна от напъпил къшей

от всяко даващо живот дърво,
от жаждата за нещо непреходно.
От устрема до пълното платно
с попътен вятър, бряг необетован.

Но огледалото без прах мълчи -
зад него същината е измамна.
Истината и без думите тежи,
където има почва благодатна

да израсте до камък и скала -
убежище и крепост за достойнства.
Невидими в един материален свят,
изгубен в мъртви форми и пороци.

И твърде тънък е ледът, за да е брод,
покриващ избледнелите отсрочия.
Душата има друга ниша за живот,
не давещ се в илюзиите безтегловни.

Мина Кирова
08.2014г.

ПРЕЗАРЕЖДАНЕ

Толкова много любов
не е за правене
между двете завъртания
в тесните половини
на земното раждане.
Там чупи представите
за всяко помилване,
имане, даване, непрощаване;
разлива сълзите ти
по слепоочия в океана;
прескача оградите
в най-късите разстояния
между пълното сливане
и бясното бягане.
Вярата е утопия в сянка,
надеждата - спирка забравена.
А ти се чудиш
има ли разлика/граница
между ада и рая.

Толкова много любов
е просто прегаряне
до раждащ се феникс
в сърцето на дракон.


Мина Кирова
08.2014г.

ТУК И СЕГА

Отпусни сетивата
по реката към храма -
веслата са леки.
От допира на земята
с жадния вятър
разпръсват се всички
двупосочни дилеми.

Полетът идва
с мах от забрава,
надскочил върха
на жалби и врява.
A вчера е само
опит в безвремие.

Утре е сянка,
емоция в драма,
птица без стреме,
възможност и вяра.

Душите се сливат
в мига вдъхновение.

Мина Кирова
07.2014г.

НАОПАКИ

Премести си очите
на другата улица -
перспективата е различна:
в паралелна матрица
черна котка пресича
на червено
между вчера и днес.

Апокалипсис най-мирен
не задръства душите.
Цветарка събира
непотърсени птици
от жиците, скръстили
ръце за молебен.

По паважа се стелят
думи нечути.
Небето е празно
и тича навънка
да запълни компютрите
(с мисли отникъде).

Още е рано
да ходиш за гълъби.
Само белият
някак си недостига
с мир до гърба ти.
Бог е молитва.

Мина Кирова
07.2014г.

А ТИ ЗАСПИВАЙ...

А ти заспивай...
И по пръсти ме възкръсвай -
аз тихичко ще вляза във съня ти.
Затвориш ли вратите
на блуждаещите мисли
за някакво нечакано безсмъртие.

Ще те целувам дълго,
докато прелистваш
на миналите прошки
избледнели дните.
Ще те попивам чист
като откъснат
лист
от пролетно помилване.

И после ще повтарям
как ми липсваш
на всеки ъгъл
и завой безсмислен.
От чакането не остана свършек
на грешките,
които ни отписват.

Мина Кирова
07.2014г.

ПЪЛНОЛУНИЕ

Загаси светлините -
Луната още е будна.
В очертанията й
тоновете изстиват,
когато е пълно с откликване.
Приливът на вълните
обгръща тънките струни
по ръба на душите ни.
Позна ли ме?
Познах ли те?
- в този свят
- в друга минута
- в тихо издишване...
Дъхът е само милувка
в слетите половини
на цялото вдишване.

Мина Кирова
07.2014г.

ПО ДЕТСКИ

Не си тръгвай, докато не порасна -
крилата имат нужда от напояване.
Непрекъснато да се възвръщаш
към онова, което чупи нозете ти.
Да намираш бинтове за решетките,
оковаващи волята ти да стъпваш.
Меки са още коленете ми.
Само когато не търсиш, не бързаш
да получиш всичкото скрито от ляво.
А то е поточе с жажда за вяра,
че няма никога да си тръгнеш,
докато не порасна
за цялото сбъдване.

Мина Кирова
07.2014г.

РОНИН

Помниш ли огледалото, Ронин?
Как в прах облепва листата,
отронени вчера след вятър,
преминал през някаква сянка

на стъпки, отекнали глухо
в промеждутък на нечие време,
когато си мислеше колко
ли струва дъхът ти отмерен

сега или тук да си всъщност,
щом тегли те мостът на заден
в обковите върли и стръмни
на минало, уж безвъзвратно...

Изчисти ли огледалото, Ронин?
Още ли чакаш сякаш случайно
да минеш под дъгата от пориви
и да останеш по себе си, в тайни?

А господарят ти сам да забрави,
че властва, но без да те има.
Не можеш да връзваш ума си,
само защото
огледалото
е фалшиво.


Мина Кирова
07/2014

СЪНЯТ НА ПЕПЕРУДАТА

търпението е присъщо на силните
те знаят какво е да нямаш
когато бъркат с кофа в душата ти
преди още да е заспала
в пашкула на пеперудата
светът е само илюзия
очите сънуват
полята й утринни
и устни които целуват
без да разкъсват
на нишките връзките

чакай крилата на гарата
преди часовникът да удари
последния звук
по коловозите не изпращащи
пръсти отдаващи
в овално контурите
докато се събудиш
в паралелна реалност
от същност желана
без тръни и урви
на сбъднато утре

Мина Кирова
07.2014

БОГОЯВЛЕНИЕ

Познавам те. Отдавна те познавам.
И помня белите от светлина поля.
Свободна е душата от невзрачност,
намерила покой в покоя на съня.

Не стихва тук копнежът й по тебе
след всеки удар и несбъднат блян
да си творец на висше проявление,
а не в илюзии на егото си окован.

Непримиримо търся те отново
в най-близък и в случаен минувач.
Нагази ли водите на живота ми
и хули ли го, вместо да е в храм.

И хвърлям съчки в тихото огнище -
да не изгубя и последния завет:
човек голям е колкото стремежа си
да бъде копие на вечния отец.

Но пак не стихва жаждата по тебе.
Зове ме светлината с вечния покой.
От този свят безкрайно уморена,
желана да се върна в бащиния дом.

Мина Кирова
07.2014г.


.

ЕНЬОВЧЕ

Пеперудено ми е.
И пърхащо крилато.
От лилаво до морско синьо.
По залезите ми се тича
с онзи някой,
който в пеперуди ме облича.

И пристан ми е -
слънчев обръч
таран за всяка тъжна песен.
И люлка ми е
във ръце безоблачни.
Дори с най-мрачен буревесник.

Пеперудено ми е.
И полянено зелено -
тревите дъхат на липа и биле.
В което тъмното се стрива
и изчезва уморено.
От усмивката,
закичена с босилек.


Мина Кирова
07.2014г.

ТРАНСФОРМАЦИЯ

В оковите на сляпата омраза
умира всеки порив да си птица.
Попарва ни сланата като сламки
в зародиша на залиняла нива.

И ручеите тръгват на обратно,
подплашени от черната й бездна.
На щедростта крилете не дорастват
разперени да бъдат, без да вземат.

Посичат се посегнали ръцете
към залъка ти, загорчал от завист.
Завихря мракът в злоба непрогледна
и гладния за хляб, от мъст удавен.

Едничко тук остава да надраснеш
на тесните си рамки низините.
Задавен сам с омраза, да не мразиш.
И с обич да засееш свойта нива.

Мина Кирова
06.2014г.

НА ЛЮБОВТА

Но нека любовта е благослов!
И вярата ти в нея да е сила.
Дарява тя на мъртвите живот,
когато носим я в сърцата свидна.

След време тежката бразда
на случване нещастно изтънява.
И някак си отново е във нас,
непобедима от непоносимата раздяла.

Дори отритната, възкръсва пак,
че изворът й е в душа-самотник.
Разбрал в най-черна болка как
обича се щадящо-безусловно.

О, нека всеки порив да е дишаш стрък
на любовта от силата свещена.
Със свещ да топли на слабия света
по-силният от нас благословен е.


Мина Кирова
06.2014г.

ВЯРА

Каквото и да става,
каквото и да ти говорят,
животът по-голям е
от болезнен спомен;
от всеки упрек
или чужда вяра;
от юмручен ступор;
от невкусен хляба
на ръцете ти
от обич уморени...

Каквото и да става,
каквото и да прави
светът обръгнат
в своята Голгота,
върви си пътя
с твоята посока
и отглеждай святото ти
плодоносно
дърво от корен
на живота.


Мина Кирова
06.2014г.

РЕКАТА НА ЖИВОТА

Безкористна и чиста, вдъхновена;
преминала през всичките блата;
от камъните остри причестена;
от бурите и цветната дъга...

Разлива се по дланите горещи
и жадно-имащи от хляба да дадат
на всеки не пораснал грешник,
не осъзнал на стръмното зова

да бъде в утрото светлинно дъхав;
и всеки миг да е от порив ням,
когато се наливат с мир основите
на срутения от омраза храм.

Безкрайна и лъчиста, устремена
от извора към своя свят олтар
разлива се реката без дилеми
и храни с обич всяка твар.


Мина Кирова
06.2014г.

ОАЗИСИ В МИРАЖА

Мечтаех да летя с крилете ти.
И своите ти дадох от сърце.
Не чаках падане безвременно;
ни камъни подмолни, нито острие.

Мечтаех да съм топлото безсъние;
копнежът ти към свети небеса.
Да съм ти слънцето най-вътрешно,
и гозбата, и жадната вода.

Мечтаех да се будиш радостен
от мисъл за обгръщащи ръце.
Обвиващи те с чистата отдаденост
на волните и нежни ветрове.

Мечтаех да те има до безпаметност
за всяка брънка от веригата живот.
Да го прославяш със другарско рамо.
Да бъда твоя малък благослов.

Мечтаех си. Мечтите са безплатни.
Създават свои крехки светове.
Не срещнат ли брега си каменен,
потъват като сенки в дива степ.


Мина Кирова
06.2014г.

ИЛЮЗИИ НА СЕТИВАТА

Понякога е тихо. Като пристан.
Лишен от шум трънлив и на тълпи.
Светулчино трепти светът по мигли.
И е красиво. Приказно дори.

Понякога е тъмно. Като яма.
Бездънна от човешката тъга.
На шипове остреят кръвни рани.
И пълни се с олово утринта.

Понякога е сиво. Без гримаси.
Безмилостно от повторения и стръв.
За още зрелища - безхлебни свади.
С медал за падналия пръв по гръб.

Понякога е цветно. И не пари
тревогата под жлъчната дъга.
И само удар на врати трамвайни
припомня непризната самота.

Понякога е бяло. Много бяло.
Въпросите са вятърничав прах.
И всеки враг бледнее от забрава,
когато в мрак избухва светлина.


Мина Кирова
06.2014г.

НАВЯРНО ЩЕ СИ СПОМНИШ

На прага на смъртта
навярно ще си спомниш
как нивите ехтяха
от боси ходила без прах.
Как клони свеждаха
на пухчета тополите.
За да дочуят първи
мембраната на своя знак.

Може би
ще се събудиш
от вечното сънуване
с отворени без страх очи.
За да провидиш
бедите на заблудите.
И как ограждаше те
слънцето от грим.

Може би
дори ще проумееш,
че някъде и с някой
бил си не и сам.
Отдавал ти е сляпо,
кредитно доверие,
когато си предавал
волята му да си храм.

Може би...
Едва ли ще е късно
(за другия ти път -
в отвъдното, без бог)
открито да целунеш
честно кръста си.
И да приемеш, че е бил
най-святия (за теб) покров.

Мина Кирова
06.2014г.

(НЕ)ОБИЧНО

Оглушавам те. И пак не чуваш.
С мълчание. И с думи като чук.
Душата е... ранима струна.
Когато има я за всеки звук.

Обричам те. На стръв и огън.
С отричане. Или магнит суров.
Настройката е фина за компромис.
Щом има път. И царят е на ход.

Зазиждам те. За воля мощна.
Свободен дух в оковите на роб.
За да лети орелът непокорен,
ограничен е взорът му с поклон.

Измислям те. До кръв и клетки.
Сетивен за неземно битие.
Когато има устрем да прогледнеш,
калта е тухла в нов градеж.

Мина Кирова
06.2014г.

МИМОХОД

Някой някъде сигурно плаче...
Набеден, че сам е заслужил това -
да бъде окърпено, гладно сираче.
Понесло и своя, и чужда вина.

Някой някъде вяло изпраща
страстта животворна на своя живот.
И не вярва, и не чака отплата
за дарената ласка във слънце и зной.

Някой някъде безсилен от здрача
търси изход през тунел от гранит.
И с ръце, изранени от кирка и басни,
упорито дълбае в подземни звезди.

Някой някъде прохожда уплашен.
Кънтят му незнайни бодри слова.
Че краят е друг. И идва внезапно.
A светът продължава своя парад.

Мина Кирова
06.2014г.

СПЕКТАКЪЛ

Илюзиите затвори са оловни.
За надежди, непосети в страх.
Пред огледало счупено в гримьорна
е клоунът в последния антракт.

А шутът ловко царя подиграва.
За залъка откъснат и бистрата вода.
Удавил бързо в чашите с отвара
и свойта съвест, и свойта нищета.

Тъй тежка е и царската корона.
Белязана от мъдрост. Или суета.
Дали пред бог невидим отговорен
е мечът. Или пред народа без права.

Припява хорът. Гръмките клакьори
надигат вой, пригласяйки без такт
на всяка пошлост и лъжа порочна...
Мирът се плащал с кървава война.

....

Завесите от плюш се спускат прашни.
Зад тях гримът ненужен оглупя.
Играта свърши. На обяд безплатен
не канят кучето от крайния квартал.

Мина Кирова
06.2014г.

КАТО РИЦАРИТЕ

Ако не можеш да обичаш, си върви -
пусни сърцето своя път да следва.
Не го заробвай с някакви вини,
че дълг е негов обич безнадеждна.

Ако не можеш да си честен, ти пусни
на воля птицата да пее с радост.
Във златна клетка никой не стои,
не я ли чувства като дом по мярка.

Не можеш ли да бъдеш просто ти -
най-искрен в любовта си сляпа, вярна,
отдай на вятъра стремежа да лети
и чакай свойта лястовица бяла.

Не можеш ли, не искаш ли, прости й!
Приеми - дареното. И отмини нататък.
Животът се отплаща там, където ти
постъпил си по рицарски безславно.


Мина Кирова
06.2014г.

ПО РОЖДЕНИЕ

Душата ми започна да крещи,
приклещена във своите затвори.
Тъй дълго задушена да мълчи
от чуждите несгоди или воли.

Заключена, потискана с вини,
вменявани за грехове не свои.
Белязана, че трябва да търпи,
не изплатила някакви злокоби

на нечий промисъл за тоя свят
за свобода и път, за сделки с нея.
Че плащало се за дарения обяд.
Че обичта купува се с постеля...

Че да заслужиш, първо ще си дал,
раздал докрай душа, имот и вяра.
Духът не търси свойта правота,
когато равен те е пратил на земята...

Сега крещи, изисква своя дял,
от люлката вроден без дан във всеки:
достоен е човек да бъде свят.
Дори светът да го клейми навеки.


Мина Кирова
06.2014г.

НАРИЧАНЕ

Искам да те има. Да си вечност.
Покълващо от дланите зърно.
Да си стихът на всяка песен.
Да си пламъкът за тъмното петно.

Да се събуждам с мисъл, че те има.
Че вдишвам всеки Божи ден и час
надеждата да те зова по име
през време и пространство в нас.

Да се усмихвам и в дъжда без ноти
от спомена за сливане в едно
на най-несричаните, но и прости
ухания на зреещия плод.

Искам да те има. Да си близост.
Усещане за тръпнеща в очакване земя,
която носи с радост твойто име.
И ежедневно ражда те за Вечността.


Мина Кирова
05.2014г.

ИНСТИНКТ

Уморих се да плача със тебе, дете.
И в душата ти право да гледам

как чуждата воля нишки плете,

а всъщност те трови обсебен.

Уморих се да късам парчета, дете.

Тъй големи, че кораби движат.

Да превързвам и бърша носле

от сълзите, които се стичат.

Уморих се да виждам причини, дете - 

непорасло само в тишината,

лишена от ласка невзрачна поне,

изранена от саби и бягства.

Уморих се да тичам след тебе, дете.
И всяка крачка в миг да забързвам

да не паднеш с одрани до кръв колене.

Но калта се познава и с мърляне.

Уморих се да пазя от теб си, дете.

Толкова много уроци изстрадах. 

Но пак ще съм тук за вика ти с копнеж,

че съм нужна. Дори и разплакана.

Мина Кирова

05.2014г.

ЛЕКА НОЩ

Заспива денят.
И мислите стихват -
не спират пред твойта врата.

Уморени очите
притварят вълните
на буйстващи в теб сетива.

Заспива Луната.
Изгряват безпърхи
най-белите кръгли ъгли.

На дъното в чаша
спотайват се пръсти
от ласка в незнайни мечти.

Заспива светът.
Укротен от покоя
на своя забравен проблем.

И в утрото ново
събужда се зовко
отново роден променен.

Мина Кирова
05.2014г.

ИЗРЕЧЕНИЕ

Всеки ъгъл

може да бъде елипса,

когато пътешествията приключат

извън всичкото себе си.

Тогава кръгът се затваря

в утробата на будния сън.

Точката е ясна,

защото няма граници

на времето, в което

целостта е без значение

и е само усещане

за сбъднатост в междуредие.

Мина Кирова

05.2014г.

INSIGHT

Обичам да чувам мислите ти,
дори незначителните.
Обичам да те слушам
и когато мълчиш

в някаква паралелна вселена.

Обичам да ме разглеждаш
в теб или около себе си.
Да ме виждаш през призми
или в роза червена.

Обичам да ми шептиш
непосилно, едвам
докато изучаваш
световете несветски.

Обичам да дишаш -
с хриле или прям,
стопявайки се до усет
единствен в ръцете ми...

Обичам...
присъствието ти.
Бодливо, уютно
мъглисто, несръчно
вещо, отсъстващо
жадно, крещящо
искащо, вземащо
безвъзвратно отдадено...

Обичам.
Да те има.
Чисто, просто и семпло.
Ярко, незабележимо
искрящо до вечност.
Без да има причина.

Обичам те.
Моля те, да те има.
Сега или никога.


Мина Кирова
05.2014г.

РАМКА

Съжалявам

че не мога да бъда
идола в главата ти
снимката на нощното шкафче
пиронът в сърцето ти
разграфено с пергел

че не мога да скачам
по ритъма на бегачите
да отглеждам нюансите
да извивам платната
в нужния ти предел

че не мога да влизам
под ноктите и клепачите
да раждам фантазии
в малки пространства
обсебващи и с небе...

Обичам да правя нещата
когато отключа себе си
от тайното чекмедже.


Мина Кирова
04.2014г.

СЪДНИКЪТ ЕДИНСТВЕН

Кой определя дали сме достойни
за обич, за милост, другар или срам;
свободен от всичко, да бъдеш доволен;
лишен да си всякак в чуждия храм?

Кой определя какво е достойно
за всяка пътека, за път непрозрян?
С обувки високи да ходиш ли, бос ли
по тръните всякак да тичаш и сам.

Кой определя как и защо ли
другият има, не дал и не взел?
А ти се оплиташ в грешни неволи
и всякак не знаеш накъде си поел.

Кой разрешително вади, достойно
за съдник несъден, за съд призован?
Припозналият в себе си двойник
нека не бъде с доволство пиян.


Мина Кирова
04.2014г.

КЛЕТКА

Квадратите на времето прогниват

по нишките на спуканите ни души.

И връзката към изтока изстива

на зимата в балтоните без лик.

Поглъщат паралелите осмици

в безкрайното на всеки кръговрат.

Отлитат неизмерените птици,

прокудени с инстинктите на враг.

На изгревите трудно се доказват

тримерните ни, семпли сетива.

За безграничното остават жадни

ограничените ни в догми небеса.

Но пак на остров от огради стари

опитваш се да вдигаш зов и храм.

Във който и след битки да останат

устои за живот, във клетка неживян.

Мина Кирова

04.2014г.