СЪН

В средата на нищото

приседна си краят.

След него керванът

забрави, че кучета лаят.

И пак продължи си...

по старому.

Тъга не остана

от казаното.

Само онези куршуми,

забити в стената.

Краят в началото.

Спеше... душата.

Мина Кирова

01.2011г.

НА ОБИКНОВЕНИЯ ЧОВЕК

Bene qui latuit, bene vixit.
Този, който живее добре, живее незабелязан.
(Публий Сир)

“Жалко,
че не е достатъчно покъртително”

(беше казал някой),
за да напиша поема

за праведния.

Велик

в правенето на обикновеното,

но осъзнато,

без гръмки заглавия.

Без вопли и хленч,

подигравки и упрек

към грешния.

Без често да рови

в раната посолена

с добронамереност.

Тихо, но честно

строил си живота

извън (или по) правилата

(не)преходни.

Жалко, наистина.

Замина си преждевременно.

Без доспехи.

Мина Кирова

01.2011г.

НЕПОБЕДИМ

И слънцето свети
даже в мрака на нощта.
Нищо, че Луната крие
тъмната страна.
След всеки връх пресичаш
нова падина.
Но тя е преход само
към следващата висина. 

Щом в болката
успял си да провидиш
поуката от своя неуспех,
това е крачката да бъдеш
от днес сега и пак Човек. 

И нищо,
че пропадал си повалян
с илюзии от страх и гняв…
Ти можеш пак да възкресяваш
твореца в теб побЕден
над крах и пустота.

Мина Кирова

01.2011г.