ПОРОИ

Не знаех, че е пълно със звезди.
Че и покоят има образи и име.
Преди да завали, гърми от вик.
А гарите изтръпват като зима.

Не знаех, че през лятото е студ.
И къщата, че може да е празна.
Домът да е строен за някой друг,
реките да нахлуват през перваза.

Не знаех, че е имало преди.
И някога ще бъде като вчера.
По здрач откъсваме се като лист,
на който сме изписана поема.

Мина Кирова
03.2015г.

ПАРАЛЕЛИ

На твоята улица може би съмва -
на моята хлопват първи врати.
Някой някъде бърза към хълма
и щурчено чака там от зори

пак да повярва, че слънцето плаче,
забравило вкъщи чадъра за дъжд.
Ти някога казваше: "силна си, знаеш",
а аз се ослушвах за удар в гърба.

Не исках да чувам, дори не разбирах
кому ли е нужно да тичам напред.
Стената дебела прескочих накриво.
Така вероятно се става Човек.

Повторно прескачах и тръни, и скиптри.
И силата търсих - без мрак и без страх.
Победата идва след вътрешни битки -
сами сме си ние най-върлия враг.

Но пак ме застига гласът ти отвъден.
Дали съм готова за него - не знам.
За миг ми припомни как ставам и тръгвам.
А ти... ти ме чакаш с усмивка отсам.

Мина Кирова
03.2015г.

СТРАСТИ НЕХРИСТОВИ

На славата крилата са горчиви.
И виното е тежко на език.
Търкулват се по пътя всички пити,
омесени със вяра за любим.

Пробудените за звънец не чакат
мъдрецът да посочва с пръст.
И къса паметта е на палача,
извадил меча за пореден път.

Възкачват лицемерите на кръста
Спасителя си, дръзнал още жив
да им прощава бича на гнева им
и с кръв да храни всеки пир

на суетата, на лъжата, на пороя
от кражбите на време и на плът...
Мълча си той по пътя към Голгота
със примера на ниския си ръст.

А днес жадуваме за още слава;
за преходния блясък на света.
Забравили едничката награда
сами и чисти
да се върнем у дома.

Мина Кирова
03.2015г.

ГЛУХАРЧЕНО БИЛЕ

Развържи я по тънките възли
и по тихи води я пусни -
тя държи се на края на пръстче
и по детски рисува с молив

онзи не стигнат от други отблясък
на разпуснати в полет коси;
и хвърчилото, волно избягало,
но с връвчица от топли очи,

в които усмивка буди усмивка,
доверчиво подпряла страна
върху чело немирно, но мило
привело над нея дъха...

Развържи я по тънките струни
и по залез пусни да лети.
Тя обича да връща по утро
трижди дара от огъня жив.

Мина Кирова
03.2015г.

МЕДИТАЦИЯ

Потапям се.
Някъде в изпразнената глина.
В ръце изкусни
или в захарен памук,
изтеглил нишката
от тишината
до шепота
на галещия звук.

Отпускам се.
Реката бавно преминава
в завоите,
изострени от мен.
По-скоро в себе си
ме усвоява,
измила свойски
тревогите до ген.

Събуждам се.
Невидими криле ме носят.
Изключила съм
всички сетива.
Прелива глината
в ръце на майстор.
И пълни съдовете
слънчева вода.

Мина Кирова
03.2015г.

ПРИКАЗКА

Звънтят камбаните предсрочно -
уреждат срещи в профил и анфас.
Единият избързва, друг нарочно
пилее времето до първия антракт.

А някъде насред средата трудна,
помежду четири стени с таван зелен,
обръща времето наопаки бездумно
тревата с босите и нежни рамене.

И спомен там за светещи жарави
възкръсва пак от митове за свят,
във който пеят клоните по пладне,
разлистени от тихия и чист олтар.

Така навярно утре ще осъмнат
онези неизвестни единици две,
с които светостта ни ще пребъде
до раждане на нов световен ред.

Мина Кирова
03.2015г.

ЕЖЕДНЕВИЯ

Налучкваме в мъглата всички пътища,
от тихото измолили пречистващо дъжда,
размиващ стъпките по кални тържища
след дълговете ни платени в края на деня.

Сбогуваме се сякаш всичко неизменчиво
не ще застигне никой в друг вселенски час.
Повярвали сме някак, че разпръсква времето
на болката загърбена разяждащия знак.

И мислим си понякога, че можем непременно
да стигнем върховете със един единствен скок.
А те ни се присмиват и припомнят шеметно,
животът че тече в променливия свой поток.

И бързаме. И спираме. Заслушани в звездите,
говорещи от някакъв неразгадаем свят,
зараждащ се в тъгата по лелеяно огнище,
от което тръгва... завръщането у дома.

Мина Кирова
03.2015г.

(НЕ)ПРИВЪРЗАНОСТ

Защо ли претендираме различност,
когато вече, винаги, отдавна е така -
обсебени от своята себичност,
не виждаме, че е основата ни тя

на всичките желания да бъдем
по-силни, умни, по-красиви.
И другия наричаме безумец,
не вместен ли е в собствените криви,

с които всякак си измерваме стеблата
на крехките ни по природа умове;
на счупени от бурите ни непохватни
все повече души с безпътни ветрове.

Защо ли претендираме за нещо,
насочващо и силата ни към скала,
която грохотно разбива всяко его,
а ние губим лодката на вярата във мрак.

Навярно пак етап е от живота
с неведом промисъл до зрялост или смърт
на всичко, що приживе ни заробва,
привързани сами към своя земен кръст.

Мина Кирова
03.2015г.

ЗАВИНАГИ

Завинаги е повече от вчера.
От черна пропаст;
от безумен ръб,
на който се изправяме, прозрели
човeшката си слабост -
неизбежността
на плодовете
от предишните ни грешки;
от посевите цветни на страстта;
от поривите, вдъхнали живота;
от плисналата обич
на добра ръка;
от удара под кръстта, неочакван,
защото ти самият не посмя
да бъдеш подъл
вместо камък
в основата на храма
да положиш сам...

Завинаги е повече от утре.
А обещанията никак не тежат,
когато мълком
не подреждаш вътре
олтарите Божествени
на вечността.

Мина Кирова

АМНЕЗИЯ

след всичките дни
на мълчание
в които събирах
капките отчаяние

острите мечове
ръждивите ризници
резките думи
справедливост божествена
(по човешки изливана)
бодливата тел
на заядливата милост
си поръчах амнезия
за всичко, което
повече и по малко
разяжда сърцето

животът е кратък
(прекалено понякога)
за да оставяме
по себе си
(и по другите)
отпечатък
на отблъскващи настроения

по-добре да е обич
макар и човешка -
безмерна, вселенска
или земна и тленна

Мина Кирова
03.2015г.

ПОСЛЕДНИЯТ ВОИН

Не останаха въпроси. Засега.
Премного отговори се събраха.
В парада на човешката ни суета
глъхтеят идеалите в забрава.

Погребваме и миналото с тях.
А паметта е, за да не повтаря
на грешките ни кървавия срам.
Но има ли такъв сега - не зная.

И чакам. Като пътник без подслон
пробуден някой да посочи пътя.
А той открива (може би) заслон
и гръб обръща на света в съня си.

Последен войн. Навярно самурай
честта ще завещае на катана.
Обикновеният невидим е докрай,
останал сам със честността си.

Мина Кирова
03.2015г.

КАКВОТО - ТАКОВА

в мига, в който приемеш Нещо
спираш да говориш за него
да го преживяваш,
да анализираш
пространствените му размери
времевото му разтягане
до статична цикличност

оплаквачите излизат в почивка

само няколко мига още
са нужни за пренасочване на очите
върху всичко, което имаш
без излишна(та му)
експресивност

пълнотата на покоя
прилича на безразличие
в което се случват
премълчаните истини
без капка
усилие

Мина Кирова
03.2015г.

ПЕТНАДЕСЕТ СЕКУНДИ

петнадесет секунди
е разстоянието
между удара
и правата линия

на разочарованието
от чаканото нечакано
от получено непоискано

огледалната повтаряемост
е сблъсък
в центъра на земята

вълните му се разплискват
до разкъсване на покривките
от които избликват
пукнатините отвътре

петнадесет секунди
не стигат за връщане
за лепене
поправка

сърцето НЕ е на повикване

може внезапно
да (п)обърка компаса
преди да отсрочи
правата линия

Мина Кирова
03.2015г.