петък, 27 февруари 2015 г.

КАКВОТО СИ ПОСЕЕШ

Някой пак ме учи да скачам.
И с аршина ми сочи - дувар.
Сама да избягам в гората,
щом съм пречка и беден другар.

Някой пак определя посока -
с упоритост твърди, че е прав.
Обявява за обща истина своя,
и на сянка поставя капан.

Някой пак закони написва
с правила неизвестни - от страх
да не блесне челото по изгрев
със срама на езика корав.

Някой пак... Какво пък? Е, нека!
Всеки сам си поставя предел.
И каквото посее, жъне човекът:
жито за хляб. Гибел. И тлен.

Мина Кирова
02.2015г.

ЗА ПОСЛЕДНО

Ела да се помолим. Не е късно
да чуем шепотното на раздяла.
И три пъти да се прекръстим
в последното от Бога одеяло.

Ела да те погледам. За последно.
От утре друга песен почва.
Вероятно като тази не е лесна,
но и нея ще я знам до болка.

Ела да те помилвам. Като птица,
свила доверчиво в двете длани
последната надежда да ни има.
Дори от другите недомиляни.

Ела да те прегърна. Със сърцето.
То гасне по тревите пожълтели.
Но спомен за последно топло свети
и пали огън в нощните къдели.

Мина Кирова
02.2015г.

вторник, 24 февруари 2015 г.

СВОБОДАТА ДНЕС

Свободен е светът да се разкъсва
и всеки да върви по своя път -
да бъде тъжен, гневен, непокръстен;
малък дечко или властелин от пръст.

Свободен е да прави своя избор,
щом другият остава невредим;
лицето си да крие до безличност
или да вижда мъдрост в пелигрим.

Свободен е да иска много... всичко! -
пари и слава, власт или контрол.
Да пада или става, да е ничий
и в самотата да намери тих подслон.

Свободен... Думичка преиначена,
нагодена според личния стремеж.
Истината е различно бяло-черна.
Свободата днес е... само за протест.

Мина Кирова
02.2015г.

ЗА КАКВО ЛИ?

И някъде, по релсите на мрака
оставяме следи от земния си път,
които с огън да отворят провлак
за ангели, пробудени в света отвъд.

Те може би ще помнят всяка пряка
към корени, дълбоко издълбали знак
от всеки опит да прескочим здрача,
за да опазим чисти неродените деца.

И тайно се надявам, че нищожен
не ще нарочи някой устремът ни ням
да бъдем себе си - до невъзможност,
в свят безбожен на охулен храм.

Мина Кирова
02.2015г.

понеделник, 23 февруари 2015 г.

ДНЕВНИК

Имам да се уча още.
След прошката на вчерашния ден.
От мълнията на пространствен проход
до залеза на полет, трижди озарен.
От минувача, сгърбен в тротоара,
до уличния прегладнял за къшей пес.
От майката, изгубила очи по прага,
до емигранта и родината без чест.

Имам да се уча още.
От брата по перо, топено в кръв.
До свирепия до кокал с нелечима болест.
От летящия в съня си бързей пръв.
И от палача, вероятно протестиращ
в лицето на прииждащата смърт...
Навярно в процепа на утро ще провидя
животът жив и в целия му ръст.

Мина Кирова
02.2015г.

ЗАТИШИЕ

Няма пътници днес.
Закъснява трамваят.
Стрелките са спрели
в среднощния стрес.
Изтощени криле
не разсънват безкрая.
Там някъде още
играят на чест.

Няма бързащи днес.
Не свирят спирачки.
Не блъскат вратите
озверелия миг.
По стъклата се стичат
душите от рая.
Луната проглежда
за своя пастир.

Мина Кирова
02.2015г.

неделя, 22 февруари 2015 г.

СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ

Да прощаваш, значи да разбираш.
И в този миг дланта си да разтвориш:
да пуснеш болката с тъгата да си иде,
а отговорите - осмислени в тегоба,
като съкровище в сърцето си да скъташ.
И без награда и възмездие да търсиш,
отворен за доброто да останеш.
Повтарят се уроците в живота
до благодарност и покой
с натрупания опит.

Мина Кирова
02.2015г.

петък, 20 февруари 2015 г.

ПОТВЪРЖДЕНИЕ

Възможна ли е?
През процепите се процежда
светкавицата на една сълза.
А тя долита някъде
от някаква надежда -
усмиряваща,
навярно и добра.

Възможна ли?
От черно-бяло кино
кадърът повтаря се в каданс.
Дали и само там
са отговори скрити,
и има ли изобщо
проявление в нощта?

Възможна ли е?
Вероятно непонятна
се случва без да знаем, в нас.
Великото
е винаги потайно.
И тих е неговият
потвърждаващ глас.

Мина Кирова
02.2015г.






сряда, 18 февруари 2015 г.

ЗА ЧИСТА И СВЯТА

Преекспонирахме те, дяконе Василий -
като молитва те разпънахме на кръста.
Забравили за миг поне да коленичим
и пред светини родови да се прекръстим.

Оплакваме се, заклеймяваме съдбата
и чудим се защо ли ни е твойта жертва -
дали за хляба си насъщен сме дорасли
или покорството прокоба е злочеста.

Къде ли скита се духът ти, по-свободен
от тинята, обсебила на клетника душата?
Навярно в бъдеще не светло бродиш нощем
и шепнеш още: "Република -чиста и свята!".

Мина Кирова
02.2015г.






КРЪГО/ОБОРОТ

И изгревите като залезите бягат -
надлъгват уличните котки,
че утре тук ще дойде минувачът
и ще им хвърли вкусен кокал.

Че пак детето на съседа свъсен
не ще ги дърпа за мустака;
че има огън, и вода, и къшей
под безнадеждната им стряха...

А улиците никъде не свършват -
пред нечия врата към рая.
И е щастливец този, който търси,
дори и да не знае - вярва.

Пък бърза после да се върне
по изгрев след поредно бягство.
Животът неизменно се завърта
и в поколенията се повтаря.

Мина Кирова
02.2015г.

ЕМПАТИЯ

Този свят ме пулсира по съмване
и ме хвърля на стръмните вихри.
Впива корен в нощта ми, безсънната
от въпроси или тихо обичане.

Разпилява ме щура за слънцето;
гони тъмните вещи в незнание.
И ме има в боговете възкръснали,
и ме губи по раните язвени.

Този сват ме пулсира без скъсване
на връзки, възлИ и развързване...
От живота ми - дишаща точица
до олтара на всяко завръщане.

Мина Кирова
02.2015г.

ЗАДЪХВАНЕ

Стрелките показват
колко сме нервни
гладни и жадни
за друга различност
не монотонна
(не) обсебващо
надпреварна
с някакви понапудрени
вери и/ли илюзии
че светът ни е длъжен
когато (го) искаме
само за себе се
спрял в колената (ни)
или в 15-см токчета
тропащи
с такт на отмерване
на отиващи си години.
Времето е посока
в триизмерното ни съществуване
без право на поправка
за всичко изгубено.
Може би другаде
е повече (или нищо)
от стрес и усилие
за обратно завъртане.

Мина Кирова
02.2015г.


неделя, 15 февруари 2015 г.

ПРЕДРИЧАНЕ

Ще се повтарят изгревите като пити,
търкулнати по хребета на склона.
А ти ще се въртиш и ще се питаш
илюзия ли е или икона

онази светлина, излитаща по утро -
избухваща в най-топлите нюанси,
когато си изгубил вярата за чудо,
а то се случва, без да забелязва

дали си там и виждаш ли изобщо
най-дивните и онемяващи ни форми...
Светът красиво ти предрича обич,
разкъсаш ли веднъж и сам
обсадния си обръч.

Мина Кирова
02.2015г.


петък, 13 февруари 2015 г.

НА ОТЦА МИ

Дали защото ми заръча, не останах
покорна пред палача гърбав на духа;
пред всеки изблик алчно дразнещ,
превила до среднощ живителна жарта

към по-етичен, фин и не поглъщащ
дневник с изживяни в слънце дни;
към по-възраждащ, не окалян въглен
за светлото в човека, зрящ без грим.

Дали защото не пожали в мен боеца,
научи ме да бъда войн, пастир и крал
на страстите човешко - мимолетни,
пируващи в душите ни без капка жал.

И после в пристан ме насочи лунен
на онзи девствен бряг, огрян от тишина.
В която сред покоя след деня безумен
да бъда себе си... Без срам или вина.

Мина Кирова
02.2015г.


четвъртък, 12 февруари 2015 г.

НИЩО ЛИЧНО

Светът шумОли
в трагичната епичност,
а някъде се ражда баобаб.
Крещят неволи.
Или вопъл да си личност
не чува се
в безличната тълпа.

Светът си бърза
в бясната бездейност,
а някъде се моли дзен монах.
В сърцето си е скътал
мъдрост за последно
на прехода
между живота и смъртта.

Светът се тюхка
пред клиширана бездарност,
а някъде откриват нов всемир.
За всеки пътят
е различно безпощаден.
И изборът си има
цена. Последствия. И лик.

Мина Кирова
02.2015г.


понеделник, 9 февруари 2015 г.

НАСТРОЕНИЯ

Понякога изчезвам, а ме има
в повече от две луни:
едната социална е и с име,
а другата във раковина спи.

Понякога отблясък съм и сянка
в повече от две огледала -
посестрима ми е тъгата
и първа дружка пролетта.

Понякога се търся в рими,
написани от друг, ала са мен.
Осъмвам уж в несвои мисли,
без посвещение на всеки ред.

Понякога невидима оставам,
щастлива без причина или цел.
И там светът изцяло заблестява,
от негативизма битов защитен.

Мина Кирова
02.2015г.

вторник, 3 февруари 2015 г.

НОВА ПРЕМЯНА

Обличам деликатната ти роба -
памукът отесня ми в зимен прах
от битовизми и от скучни роли
да бъдем други... кухи и без свян.

Обличам и любимата ти риза -
голяма, но по мярка от сърце.
В което се изгубвам до без име...
Но винаги съм там. Като дете.

Обличам и искрящата усмивка,
погледнеш ли ме с онзи палав смях,
от който пролетта отново плисва
и преобръща стария хастар в дъга.

А ти бъди, бъди ми всяка стряха
и в ливналия дъжд, и във жарта.
Така ще мога някак да опазя
невидимата с дрехи същина.

Мина Кирова
02.2015г.