РЕМИСИЯ

По улици небесни те посрещам,
обвита от мъглата на забрава.
Там няма още никаква надежда,
че някога ще трябва да прощавам.

Там още гонят ветрове конете
по волята на слънчеви поляни.
Едреят натежали с плод дървета
и пеят славеи за обич осъзната -

надскочила оковите материални
и помнеща за извора в сърцето,
с очите на които разпознава
на нежността отключващия шепот...

По улици небесни те пресрещам
по пътя ни, обвързващ на земята.
И няма как да знам дали от него
жаравата ще ражда нестинарки.

Мина Кирова
06.2015г.

АЛФА ОМЕГА

И все така и пак така е:
и в първия си, и в последния си час,
в мига на раждането и в смъртта си
духът е сам и сам остава на света.

Животът му е миг от вечност.
Секундите отмерват бесния кураж
да бъде повече от спомен бледен
в безкрайния поток от радост и тъга.

Погубва се и сам възкръсва
от паяжини на желания за власт
над себе си и друг живот осъждащ,
премери ли със Бога алчна суета.

Какво пък толкоз? Прах и вятър,
безсмъртие и тлен е всеки земен път.
Човекът е това, което сам повярва
и с първия си, и в последния си дъх.

Мина Кирова
06.2015г.

ПАРАД НА СУЕТАТА

По стръмното изгубваме посоките
на всичкото, що някак си ни определя.
Забравяме за тънките отскоци
на своите несбъднати недели.

И мислим, че единствен вик е още
останалият дъх, последен до върха,
да стигнат разтреперените мощи
на непречупен, несломен духа -

скиталец по природа и самотен
из дебрите на вечния отец.
До онзи миг, прорязал нощем
ума на земната ни суета...

И пак, обгърнати с мъглата
на границите свои и стени,
светът изисква да сме всякак
и силни, и красиви... Ех, мечти!

Нашепва само бродникът-скиталец:
"И туй, ще мине. Нищо, че боли."
И себе си приел за недостатък,
се пуска сам по тихите води.

Мина Кирова
06.2015г.

НОКТЮРНО

Не спря да вали.
В локвите кални проблясват
оловни прозорци.
С тъжна усмивка от здрача

прокапват следи
от щастливо глухарче.

Не спря да вали.
Не и този следобед
в преднамерено тъмно.
Сам ездач изнемогва
да събира звезди
от несбъднал се спомен.

Не спря да вали.
Може би утре е вчера
на свещи лилави.
Даже дъждът не отнема
дълбокия вир
от небесни олтари.

Мина Кирова
05.2015г.

ТАМ

Между небето и земята
най-несигурно е утрото.

Мравките не се настъпват,
докато вървят по пътя си.

Нито питат реката на живота
защо през стръмното минава.

Долината пълна е със лотоси,
след топъл дъжд възблагоухали.

Там в сблъсъка си двата свята
противоположно се отдалечават.

А небето се целува със земята,
щом слънцето в луната разпознае.

Мина Кирова
05.2015г.