По стръмното изгубваме посоките
на всичкото, що някак си ни определя.
Забравяме за тънките отскоци
на своите несбъднати недели.
И мислим, че единствен вик е още
останалият дъх, последен до върха,
да стигнат разтреперените мощи
на непречупен, несломен духа -
скиталец по природа и самотен
из дебрите на вечния отец.
До онзи миг, прорязал нощем
ума на земната ни суета...
И пак, обгърнати с мъглата
на границите свои и стени,
светът изисква да сме всякак
и силни, и красиви... Ех, мечти!
Нашепва само бродникът-скиталец:
"И туй, ще мине. Нищо, че боли."
И себе си приел за недостатък,
се пуска сам по тихите води.
Мина Кирова
06.2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар