След дълъг път, пред портите на храма,
жадуващият мъдрост приятел свой повика.
Ала от там – иззад завеса, леко димна –
между две колони изумен съзира жрица:
главата – увенчана с полумесец златен,
поел на слънцето целителната сила.
Върху сияещ, като куб изваян камък,
жена в покой застинала е мълчаливо.
С търпение попива думите кристални
от сърцето – съвършено гладко огледало.
Че само в самота, когато цял притихнал,
ученикът разпознава Скрития във тайни…
Зад воала са чертите, леещи се меко;
прозира кръст, папирус е навит… Пронизват
на жрицата очите. И с властен глас разпитва
готов ли си през трите жертви да преминеш:
душата в Анх да трансформираш и да служиш;
на престола да седиш смирен… Да си свещеник
без наградата да чакаш, нито пък заслуги? –
Да! – Тогава влез! Учи! И път бъди во веки!
Мина Кирова
07.2009г.
