ЖРИЦА

След дълъг път, пред портите на храма,

жадуващият мъдрост приятел свой повика.

Ала от там – иззад завеса, леко димна –

между две колони изумен съзира жрица:

главата – увенчана с полумесец златен,

поел на слънцето целителната сила.

Върху сияещ, като куб изваян камък,

жена в покой застинала е мълчаливо.

С търпение попива думите кристални

от сърцето – съвършено гладко огледало.

Че само в самота, когато цял притихнал,

ученикът разпознава Скрития във тайни…

Зад воала са чертите, леещи се меко;

прозира кръст, папирус е навит… Пронизват

на жрицата очите. И с властен глас разпитва

готов ли си през трите жертви да преминеш:

душата в Анх да трансформираш и да служиш;

на престола да седиш смирен… Да си свещеник

без наградата да чакаш, нито пък заслуги? –

Да! – Тогава влез! Учи! И път бъди во веки!

Мина Кирова

07.2009г.