Затягаш
възела
до без да
искаш.
До всичките
ми пясъчни ъгли.
Разсичаш
смисъла
на цели
половини.
До без да
има
тишина,
която да крещи.
От тънкото
на нишката
червена
изплиташ още
сто черти.
На някаква
неведома вселена,
в която
паралелите са само
клетки и
везни.
На облаците,
вързани в
решетки,
поставяш
слънце
като дамга и
печат.
И сякаш
никога
не си
проглеждал...
Не идвал си,
не тръгвал
безметежно.
От
пълнолуние на свойта
неизбежна
страст.
Мина Кирова
07.2013г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар