Не се преборих. Слънцето се скри
зад облак от старинни суеверия.
Навярно още тон от сто злини
ще се стовари като гръм неверие.
Не се преструвах. Вятърът се спря
в едно дърво от птиче постоянство.
По трелите му утринни прозрях,
че няма нищо трайно и незнайно.
Не се прежалих. Езерото засия
в небесно златните си очертания.
По устремените весла разбрах,
че има утре и след век проклятие.
Не се и спрях. Пътеката изви
покрай реката на покой безбрежен.
От стръмното в душата ми следи
останаха след всеки бяг премерен.
Не се преборих. Просто оцелях.
И нямаше ни памет, нито браво.
От този свят ни пази лудостта
да го живеем истински изцяло.
Мина Кирова
11.2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар