РАВНОСМЕТКА

Вървях

към хоризонта от мечти,

а ангелите са заспали –

покрили

своите очи

за мъртвите с кристали...

Берях

от звездните поля цветя,

а болката кръвта топеше.

Превзела

паметния връх,

но без душа съм вече.

Живях

по илюзорни правила,

а истината вечна чака –

закрита

със воал тъга –

да ме спаси от мрака:

нахлул

от бягане и самота,

желания за власт и слава...

Изпивах

земна суета

от чаши със отрова...

Сега

на срещата на ветрове –

пронизващи без жал, стоя:

прогонват

мойте страхове

до порив нов – да бъда.

Tака,

че чиста да е съвестта;

духът делата ми да води;

свободна –

не на колене –

елмаз, от кал изровен... 

Мина Кирова

03.2009г.