Сърцето ми -
изтръгната Голгота.
И не веднъж
и дваж,
на ъгъла на тротоара...
Ръцете ми -
разперени за полет,
посечени
така...
Но как да ти го кажа?
Обгръщам те.
За кой ли път
издигам глас -
пустинна жажда.
Олтарът ти,
по-кървав и от мен,
зазижда ме.
Да съм жарава.
Вдигни ме пак.
И пак до мен бъди.
Със грешките ми -
(не!)прости(ми!).
Сърцето ми,
когато прокърви,
най-истинска съм.
И безспорно жива.
Мина Кирова
04.2011г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар