От думите ни натежаха
дори и гроздовете оцелели.
От бели облаци чардакът
не смее вече да се смее.
А стълбата, за нежност зряща,
ехти от будните ти стъпки...
Върви към топлото отляво -
не пита. Смисъла не търси.
Дали е праведно и грешно.
Дали е в края или почва...
На тази вечна въртележка
не никнат цветните простори.
Усмихваш се. И лъч откъснат
преплита се с диханията сляти.
Въпросите из сенките замръкват.
От виното на пълните ни чаши.
Мина Кирова
03.2014г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар