Квадратите
на времето прогниват
по нишките
на спуканите ни души.
И връзката
към изтока изстива
на зимата в
балтоните без лик.
Поглъщат
паралелите осмици
в
безкрайното на всеки кръговрат.
Отлитат
неизмерените птици,
прокудени с
инстинктите на враг.
На изгревите
трудно се доказват
тримерните
ни, семпли сетива.
За
безграничното остават жадни
ограничените
ни в догми небеса.
Но пак на
остров от огради стари
опитваш се
да вдигаш зов и храм.
Във който и
след битки да останат
устои за
живот, във клетка неживян.
Мина Кирова
04.2014г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар