НЕ по М. ТВЕН

Вземи си шапката
и остави
вратата ми,
направена от хризантеми.
Шоколоденото
още ми горчи
от чаша узо
безкристално замразена.

Вземи черешката
и остави
сметаната
за дънната ми платка.
До нея,
за да стигнеш ти
Кошчей безсмъртни
ще познаеш многократно.

Вземи пантофката,
но остави
сърцето ми
да бъде Пепеляшка.
Че ти си просякът,
облечен като принц,
но не по Твен,
а само за фасада...

Мина Кирова

10.2010г.

КЛОПКА

Пак мълчиш. Коловозът,
напрегнат до крайния знак,
подслушва умът ти.
Разтеглил е устни в гримаса.
Не чака. Не тръпне от крак,
попаднал незнайно
в клопка на полуоси.
Наобратно чете те,
изгубил ключа към дома ти.
Стрелочник в дъжда,
непокапал ревера обърнат,
сменя посоките.
Мълчаливо. Към слънцето.


Мина Кирова
10.2010г.

ЧАША ЧАЙ

В топлината на думи

разлива се чаят.

Мед от очите ти

в мене потича.

Шепотни длани

наливат със сладост

сетивата ни жадни

за нежност до вричане...

И пак в коловози

препъват се дните,

забравили бриза

на чая в душите.

Тънеят словата

до ехо нечуто –

прибоят отмива

несбъднато утро...

Мина Кирова

09.2010г.

ДЕЖА ВЮ

Вървиш

Нагоре

по улица непозната

в сън

от копринени пръсти

докосващи

позлата от къдрици

в очите й спираш

отваряш чадър

срещу слънцето

лъчите му рошат

едно дежа вю

проникват

надолу

и спират

в ръцете ти

държащи страха

от случване

на дъжд

по никое време...

Мина Кирова
09.2010г.

ЗЕМЯ СИ

Като Земята си –

изхранваща,

даваща,

носеща

живота

в утробата си.

Приютяваш ме

в люлка от лотоси,

наливаш ми сила

от огъня,

бушуващ в недрата ти.

Попиваш ме –

тръпнеща

вода недокосвана –

с обич

възвръщаш ме

любеща,

в плод претворена...

Земя си.

В тебе се вливам.

Мина Кирова

09.2010г.