понеделник, 8 декември 2014 г.

NO LINE (ON THE HORIZON)

Докато те чувствам
и знам, че те има
пускам котва в душата ти
така, както си заровил
очите си в моята
пръсти в артериите
корени в слепоочията
и знам, че това ме държи
(все още) изправена
на линията на прехода
през която се минава
когато нищо не ти е останало
освен "Здравей, обич моя!"
...
Ти си обратната страна
на луната ми,
кръгла и бяла
в тъмното огледало.

Мина Кирова
12.2014г.




ИН-ЯН


Целостта предполага
да познаваш и мрачната си страна,
но и там ти омръзва да ходиш.
Да изтърбушваш основите на битието.

Да вникваш. Ъглите си да изброждаш.
С меч, метла или огън.
Да възкръсваш.
Във всеки избор на утро.
Да търсиш поука.
Да помниш.
Докато осъзнаеш
(и то безусловно),
че същността ти всъщност
е обич.


Мина Кирова
12.2014г.


петък, 5 декември 2014 г.

БАШ АЗ...

И се разлях...
в многоточия
скоби без думи
в играта на апострофи
много всемислия
и безлуния...
Може би е излишно
толкова да се говори.
Усетът
е първата
ми природа.

Мина Кирова
12.2014г.

ПОСОКИ

"Има два пътя, -
казал мъдрецът, -
пътят на страстта
и пътят на покоя."
Не ти препоръчвам
нито единия от тях,
защото не ходя
в обувките ти.
Страстта е сокът на живота -
в нея забравяш себе си,
заличаваш се
като его,
раздаваш се безрезервно,
откриваш (някое)
от лицата на Бога;
изтощително гониш
летежите си
или нечии други
вменености...
Покоят блажен е -
тръгваш към него,
(малко или много)
уморен от живота
(воден в страстта ти) -
там умът ти е ясен:
връх без емоция;
взорът - широк,
всеобхващащ,
подреден и не просещ
(нищо от другите).
Има и трети -
живот в сивотата:
с нюанси безкрайни,
не търсещи смисъл.

Най-стръмен
остава балансът
в посоките
на безветрие.
!Но душата ти знае
за кой е орисана.

Мина Кирова

12.2014г. 


понеделник, 1 декември 2014 г.

ЧЕРНО-БЯЛ КАДАНС

И някак си почти неусетно
потегляме с призрачен влак,
забравили свойта враждебност
от рани в предсмъртния час

на минало блудно, застигащо
всяка нова заря и възход
с отровени вчерашни мигли
в сълзи от нестихващ потоп.

Разкаяни в своите мисли,
не търсиме прошка, а меч,
отсичащ от всичко не искащо
да извърши отскока напред...

И пак в коловозни спирали
насочваме мишци за впряг,
уж свободен от гняв и от свади,
уж нетленен, премерено благ.

Летим... Или спрели в дъха си,
безвремие просим... Отсрок
на онази безмълвна и обична
синева. В реалност оловна.

Мина Кирова
12.2014г.