чувам първия рейс
някой тръгва за работа
друг да търси себе си
въртележката е безкрайна
между вчера и днес
още ли искаш да видиш
отражението (си)
в извора на откровението
то може да те излъже
с очите на чуждото мнение
вярвай на сетивата си
светът е (в) твоето въображение
нито повече
нито по-малко истински
от интуицията ти
обичай се
Мина Кирова
12.2015г.
понеделник, 14 декември 2015 г.
(НЕ)БИТИЕ
тресе ме...
може би е лудостта
все още да съм жива
все още да живея
на ръба на постоянството
отхвърлянето на действителността
приемане на неизбежното
(не)вярата в чудеса
(които стават само в книгите)
раят бил на земята
(в някакво тук и сега)
адът също
(но той си трае необозначен)
изпий (си) коктейла (от мечти)
бъдещето продължава
да съществува
там
където смисълът е изгубен
а Бог е утроба
за износване на крила
Мина Кирова
12.2015г.
може би е лудостта
все още да съм жива
все още да живея
на ръба на постоянството
отхвърлянето на действителността
приемане на неизбежното
(не)вярата в чудеса
(които стават само в книгите)
раят бил на земята
(в някакво тук и сега)
адът също
(но той си трае необозначен)
изпий (си) коктейла (от мечти)
бъдещето продължава
да съществува
там
където смисълът е изгубен
а Бог е утроба
за износване на крила
Мина Кирова
12.2015г.
неделя, 6 декември 2015 г.
СРЕЩА
петдесет нюанса синьо
е рапсодията на небето
когато сменя настроенията си
прелива от пусто в (на)празно
без да пита за посоките
на (не)битието
и дали чашата е
наполовина пълна или празна
птиците отлитат на есен
но някои се връщат
а други остават там където
е котвата на сърцето
нюансите се сменят
небето остава същото
само то си знае
дали истината си струва да плаче
като струна разполовена
на топло и студено
върви и не спирай
докато не го срещнеш
още в този живот
(защото друг
може и да няма)
Мина Кирова
12.2015г.
е рапсодията на небето
когато сменя настроенията си
прелива от пусто в (на)празно
без да пита за посоките
на (не)битието
и дали чашата е
наполовина пълна или празна
птиците отлитат на есен
но някои се връщат
а други остават там където
е котвата на сърцето
нюансите се сменят
небето остава същото
само то си знае
дали истината си струва да плаче
като струна разполовена
на топло и студено
върви и не спирай
докато не го срещнеш
още в този живот
(защото друг
може и да няма)
Мина Кирова
12.2015г.
ЩОМ СЕ НАЛАГА
още пазя деветата нота
ключа за тайното (ни) чекмедже
няколко едри банкноти
до поискване
в случай, че забравиш къде
е копчето за прошката
едно извинявай
понякога е повече от сбогуване
с лошия навик да премълчаваме
всичко, от което се страхуваме
а то ни връхлита зловещо
обсебва ни до (не)можене
знаеш ли колко е гореща
кожата, когато боли от прекъсване
на превключвателя
между мразя те и обичам
вземи си тетрадката с празните листи
аз мога и да се самоизтривам
(до поискване и) завинаги
Мина Кирова
12.2015г.
ключа за тайното (ни) чекмедже
няколко едри банкноти
до поискване
в случай, че забравиш къде
е копчето за прошката
едно извинявай
понякога е повече от сбогуване
с лошия навик да премълчаваме
всичко, от което се страхуваме
а то ни връхлита зловещо
обсебва ни до (не)можене
знаеш ли колко е гореща
кожата, когато боли от прекъсване
на превключвателя
между мразя те и обичам
вземи си тетрадката с празните листи
аз мога и да се самоизтривам
(до поискване и) завинаги
Мина Кирова
12.2015г.
неделя, 29 ноември 2015 г.
ОЦЕЛЯВАНЕ
Не се преборих. Слънцето се скри
зад облак от старинни суеверия.
Навярно още тон от сто злини
ще се стовари като гръм неверие.
Не се преструвах. Вятърът се спря
в едно дърво от птиче постоянство.
По трелите му утринни прозрях,
че няма нищо трайно и незнайно.
Не се прежалих. Езерото засия
в небесно златните си очертания.
По устремените весла разбрах,
че има утре и след век проклятие.
Не се и спрях. Пътеката изви
покрай реката на покой безбрежен.
От стръмното в душата ми следи
останаха след всеки бяг премерен.
Не се преборих. Просто оцелях.
И нямаше ни памет, нито браво.
От този свят ни пази лудостта
да го живеем истински изцяло.
Мина Кирова
11.2015г.
зад облак от старинни суеверия.
Навярно още тон от сто злини
ще се стовари като гръм неверие.
Не се преструвах. Вятърът се спря
в едно дърво от птиче постоянство.
По трелите му утринни прозрях,
че няма нищо трайно и незнайно.
Не се прежалих. Езерото засия
в небесно златните си очертания.
По устремените весла разбрах,
че има утре и след век проклятие.
Не се и спрях. Пътеката изви
покрай реката на покой безбрежен.
От стръмното в душата ми следи
останаха след всеки бяг премерен.
Не се преборих. Просто оцелях.
И нямаше ни памет, нито браво.
От този свят ни пази лудостта
да го живеем истински изцяло.
Мина Кирова
11.2015г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
