в началото проклинаше съдбата.
Но там, от огнени лъчи изгарян,
проправи път изстрадан към душата.
Без спътник бе. Единствено звездите
огряваха безмълвно мрака черен.
И най-подир, разкаян и отрекъл
щампи светски, опората намери.
Издигна факел ярък над главата,
подпря снагата върху древен жезъл.
И тръгна с устрем, носещ светлината
пред братята си, идващи след него.
Вървеше старецът с усмивка блага.
И псета хищни, змейове безверни
напускат долината с’ смъртна сянка…
Че друга воля тяхната измести.
Мина Кирова
06.2009г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар