Изгубено до дънера стои.
Студено е кафето
неизвряло.
В останки от палто покрит,
гръбнакът й превит на два
е.
А имаше коси с копринен
шал.
От вятър, вплитащ се
угрижен,
във онзи див, полуизтлял
най-жаден устрем към
луните
на тънеща от бисери
звезда.
С платена миза. И
отстрочка.
За хиляди огради до една
-
обгръщаща я. В своя
точка.
Сега събира спуснати
мъгли.
Във коша за пране -
забравен.
Че в дъното си пази
тебешир
за слънце, от асфалт
изтляло.
Мина Кирова
02.2013г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар