Обичам да идваш.
В сегашно
и осъществимо време.
Различно, но еднакво
за синхронния ни час.
Да усещам, че пътуваш
в паралелната вселена,
заедно строена
в чакане на дилижанс.
Тогава се подреждат
ненапаснати парчета
в колело и спици
на предутрен кос.
Затиктаква песен
в ритъм неизвестен
за бушуващия хаос
в нечие метро.
И литват хвърчилата
със сърца на чучулиги.
Щъркелът ти носи
недописано писмо.
От печата му – усмивка
слънцето те плисва.
На едно “Обичам”,
идващо на стоп.
Мина Кирова
04.2013г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар