За да се влееш в мене,
извираща от земните недра
река на пълноценно бреме,
жадувана
от древен океан.
И още ме събуждай
с жаркия си поглед,
надвесен над люлееща роса.
В която слънцето познава
свойта същност
в грейнала душа.
Налей ме после
в сокове могъщи
на сладък грозд, от дъждовЕ узрял.
На дом, където се завръщаш,
тръпчивото
на бягството познал.
И пак ме викай –
като за последно.
Билет ми дай... за влак – живот.
От твоя устрем зрее в мене
ново утро,
ухаещо на плод.
Мина Кирова
05.2013г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар