УСТРЕМ

Ще се завърне

слънцето на колесница.

И поривите щедри

в двойния си впряг.

Снагата ще укрепне.

Справедливата десница

ще отсича с точност

огън фин

от плътен страх.

Ще пеят химни

ангелите приземени.

Със туники от злато

и печат за чистота.

Прибоят ще приглася

с дъх на неизменност.

И волни ще покълват

засадените жита.

И пак ще греят

снопове на светлината.

Събрани с тиха ласка

и усмивка в утринта.

Ще има извор...

Път, посока с вятър.

Щом жив остава

пламъкът

от твоята искра.

Мина Кирова

11.2012г.

ХРАМЪТ

В него няма икони.
Подът е мрамор.
За боси,
измити следи.
По-нежната – малка.
По-дълбоката – ясна.
От двама.
Скрити в обятие,
слети души. 

Стъклописи в зеници
ограждат олтара.
С положен агнец
за обет.
Вратите залостват
тайнството свято.
За клетви и ярост.
А химните пълнят
Граала със мед. 

Стените му бели.
Прозорци – високи.
На купол кристален
взор е един.
Сфери небесни
леят мирото.
До плод на живота.
Събрало във цялост
огън незрим.

Мина Кирова

11.2012г.

ЗАВРЪЩАНЕ

Разкъсани

са ролите фалшиви.

Захвърлени ненужни

във пещта.

Илюзии изгарят.

Пламъци ефирни

пречистват робата

до белота.

Оголено

е зърното от плява.

Готово е брашното

да замесиш хляб.

Във вино натопено.

Елипсно и цяло.

Дихание единно

в пълнота.

От образите много

огледални

един изпъква

съвършен и зрял.

Усмихнат е.

Нали познал се,

завърнал се е

в плодната земя.

Мина Кирова

11.2012г.

ПРЕОТКРИВАНЕ

Събирам мъдрост
в малките си шепи.
Отдавна в тях
ухае къпинак...
От тръните му
боса се прохожда.
От сока му
опива вечността.

И в облаци
притихнала проглеждам...
Прозорец преоткрили
с грейнали звезди.
През който денем
слънцето се вглежда
в душата ми
със твоите очи.

А ти намери ли
онази шипка,
която шапката ти закачи?
Преди да ме познаеш
като вишна,
разцъфнала
в хиляда стотни
на единствен миг?

Опита ли се
да прозреш в простора
най-дивния си път
в зеници две излят?
Където славей
чува твоя ромон
в едно сърце,
превърнало те в храм...

Мина Кирова

11.2012г.

ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ОБИЧ

Той не говори.
Не обещава.
Не бяга,
когато боли.
Прегръща
и утешава.
Разбира,
без да шептиш.

Подава ти чаша,
когато си жадна.
И с устните
пие сълзи.
Не пита.
Поглед е само.
До същност,
когато мълчи.

И не иска.
А дава.
Всичко,
от което летиш.
Без да мигне,
прощава.
Вникнал
в дълбокия вир.

Той не говори.
Присъства.
Вибрира.
И Е.
Когато е обич
безмълвна,
е силна.
А думите губят
значение.

Мина Кирова

11.2012г.