ИЗРЕЧЕНИЕ

Всеки ъгъл

може да бъде елипса,

когато пътешествията приключат

извън всичкото себе си.

Тогава кръгът се затваря

в утробата на будния сън.

Точката е ясна,

защото няма граници

на времето, в което

целостта е без значение

и е само усещане

за сбъднатост в междуредие.

Мина Кирова

05.2014г.

INSIGHT

Обичам да чувам мислите ти,
дори незначителните.
Обичам да те слушам
и когато мълчиш

в някаква паралелна вселена.

Обичам да ме разглеждаш
в теб или около себе си.
Да ме виждаш през призми
или в роза червена.

Обичам да ми шептиш
непосилно, едвам
докато изучаваш
световете несветски.

Обичам да дишаш -
с хриле или прям,
стопявайки се до усет
единствен в ръцете ми...

Обичам...
присъствието ти.
Бодливо, уютно
мъглисто, несръчно
вещо, отсъстващо
жадно, крещящо
искащо, вземащо
безвъзвратно отдадено...

Обичам.
Да те има.
Чисто, просто и семпло.
Ярко, незабележимо
искрящо до вечност.
Без да има причина.

Обичам те.
Моля те, да те има.
Сега или никога.


Мина Кирова
05.2014г.

РАМКА

Съжалявам

че не мога да бъда
идола в главата ти
снимката на нощното шкафче
пиронът в сърцето ти
разграфено с пергел

че не мога да скачам
по ритъма на бегачите
да отглеждам нюансите
да извивам платната
в нужния ти предел

че не мога да влизам
под ноктите и клепачите
да раждам фантазии
в малки пространства
обсебващи и с небе...

Обичам да правя нещата
когато отключа себе си
от тайното чекмедже.


Мина Кирова
04.2014г.

СЪДНИКЪТ ЕДИНСТВЕН

Кой определя дали сме достойни
за обич, за милост, другар или срам;
свободен от всичко, да бъдеш доволен;
лишен да си всякак в чуждия храм?

Кой определя какво е достойно
за всяка пътека, за път непрозрян?
С обувки високи да ходиш ли, бос ли
по тръните всякак да тичаш и сам.

Кой определя как и защо ли
другият има, не дал и не взел?
А ти се оплиташ в грешни неволи
и всякак не знаеш накъде си поел.

Кой разрешително вади, достойно
за съдник несъден, за съд призован?
Припозналият в себе си двойник
нека не бъде с доволство пиян.


Мина Кирова
04.2014г.

КЛЕТКА

Квадратите на времето прогниват

по нишките на спуканите ни души.

И връзката към изтока изстива

на зимата в балтоните без лик.

Поглъщат паралелите осмици

в безкрайното на всеки кръговрат.

Отлитат неизмерените птици,

прокудени с инстинктите на враг.

На изгревите трудно се доказват

тримерните ни, семпли сетива.

За безграничното остават жадни

ограничените ни в догми небеса.

Но пак на остров от огради стари

опитваш се да вдигаш зов и храм.

Във който и след битки да останат

устои за живот, във клетка неживян.

Мина Кирова

04.2014г.