УСВОЯВАНЕ

Уча се. На разкопчаване.
На липсата на липса.
На усвояване на разстояния.
На мобилизация
и на мълчание
за посоките,
които определят
смисъла (ми) да съм тук.
Да се събудя утре.
Концентрирана,
готова и решена
за предопределеното
от Бога. И от мен.

Мина Кирова
04.2015г.

МЕЛАНХОЛИЯ

Заглъхват и последните акорди
в безумията на венец трънлив.
Каквото някога било - било е -
по стръмното към връх незрим.

Догарят там огнище и коприва,
белязала на дивото кръвта.
В жаравата разхвърляни свещици
изтляват като пясъчна следа.

Безпаметно се стапят без остатък
човешки страсти, ослепяващ страх.
Изчезва в сенките със тях и знакът:
плътта е жива поради Духа.

Мина Кирова
04.2015г.

ПОБРАТИМИ

И тъмното, и светлото са братя...
В противоборство - не, в единен впряг.
Единият ни тегли в мрака необятен,
а другият ни сочи пътя си без страх.

Близнакът черен с минус утвърждава
коагулация на земната, износваща тъма,
в която тихомълком зародишът израства,
пробил обвивка с устрема към светлина.

И корените му прораснали са силни,
тъй както е короната на белия близнак.
В единство на противоположност жива
вирее цялото в безкрайния си кръговрат.

Мина Кирова
04.2015г.

АМАЗОНКА

Дочувам глъхнещ звън на остриета
в жуженето на пролетни пчели,
събиращи меда от пеещи полета
в ковачници на сладости без щит.

И там ме грабва паметта за слънце;
за живия от извора поток пенлив -
той плисва ме заливащо със обич,
възвърнал образа на топлия зенит.

Обгръщат ме лъчите, спрели щедро
очите си на крехките ми рамена.
И амазонка да съм, може би от вчера
усещане реално е, че съм жена.

Потича силата да бъда цяла обич -
онази точно, що жаждата ми позова.
Но не да моля - прося, а да давам още
отприщена от първоизточника светлина.

Мина Кирова
04.2015г.

SURVIVOR

Проглеждаме по малко ежедневно
огледали се в друго нечие лице,
когато пуснем и лъка си уморено,
останали безбрежни и без цел.

Потапяме се после центробежно
в моделите си стари на цикличността.
Дори прозрели спъването им зловещо,
задействало и ужаса ни, и страха.

Опитваме, опитваме се да обърнем
на лодката прокъсаните й платна.
Едва успели, навикът ни я завръща
в бързия си пагубен да броди тя.

И все така повтарят ни се дните -
по цветното от сивотата ни с копнеж.
Животът ни изпитва, докато сме живи.
До жило от стомана в оцелелите.

Мина Кирова
04.2015г.