Проглеждаме по малко ежедневно
огледали се в друго нечие лице,
когато пуснем и лъка си уморено,
останали безбрежни и без цел.
Потапяме се после центробежно
в моделите си стари на цикличността.
Дори прозрели спъването им зловещо,
задействало и ужаса ни, и страха.
Опитваме, опитваме се да обърнем
на лодката прокъсаните й платна.
Едва успели, навикът ни я завръща
в бързия си пагубен да броди тя.
И все така повтарят ни се дните -
по цветното от сивотата ни с копнеж.
Животът ни изпитва, докато сме живи.
До жило от стомана в оцелелите.
Мина Кирова
04.2015г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар