С ОЧИТЕ НА СМЪРТТА

Загледам ли в очите на смъртта,
загубва всичко смисъл и значение.
Немеят знаци с явна пустота;
а волята се сменя с миг безверие.

И глъхнат сенки в светлия си мрак,
скръбта повяхва от ненужна слава.
Достойнство или чест играят там,
където живият за любовта забравя.

Обръщат се стените. Подът е таван
за глухия, презрял неволята преживе.
Загърбили и подиум, и блуден храм,
се учим да живеем без да е умиране.

Да. Загледани с очите на смъртта
бледнеят всичките ни дневни грижи.
Животът ни достига крайния си праг,
благодарим ли, че от всичко имаме.

Мина Кирова
02.2016г.

* * *

Поисках си почивка. И ми даде.
На стръмното в обветрения скат.
Закотвила ръцете си съм спряла
да питам и да търся до откат.

Но нишките на волята са тънки.
И тежко е за пробващия в страх
каква е силата ти да не стъпваш
в капана негов - от невяра ад.

Простени да са всички слепи...
Невиждащите също дирят път.
И слава нека да покрие всеки,
сторил място на прозрелия отвъд.

Мина Кирова
02.2016г.

ЗАВЕЩАНИЕ

Прошепвам те. В полуанфас.
Намирам те по пулса на живота.
Щурецът ми повтаря с твоя глас
до дъх последен с воля да се боря.

Да бъда изгрев. Да съм ти река.
От блатото да вадя диаманти.
Да виждам в тъмнината светлина;
да паля свещи - не, а ярки факли.

И в бурята за кораб като фар
да нося пристан и защита тиха.
Завет единствен и олтар без страх
е любовта, в кръвта до сол пропита...

Нашепвам те. И скътано без глас
повтарям си щастливо, че те има.
Вълшебствата са другата страна
на всяка пропаст и на всяка зима.

Мина Кирова
02.2016г.

ЗАБРАВА

Забравям те. От прекрояване.
Задъхана от сенки те зова.
Живот ли е, ако не чакаме?
Тинята не ражда свобода.

Живот ли е, ако повтаряме
пътеките утъпкани в снега -
от работа и битки побеляваме.
И в скуката не търсим сетива.

Въртим се в кръг. Растат годините.
А в стъпките на нашите деца
надежда сеем, че невинното
ще израсте до обетована земя.

Забравям се. До необятност.
От сенките извайва се стръвта.
Животът е неспирно преотваряне
на стар прозорец с нови небеса.

Мина Кирова
02.2016г.

ПРЕГРЪДКА

Прегръщам те...
В невидимите гънки
нощта закрива своето лице.
И някъде далече,
разтеглено и тънко,
мъгла се стели
в тихия отвес

на днешното ни,
непознато,
настигнато от утро
първо рождество.
След всяка смърт се ражда
нова жажда,
нова вяра,
нов живот.

И мислим си, че опознати
са всички огнени земи.
Че срещите не са случайни,
че има неоткрити
още дълбини.

Че вчера е далече,
а пък утре
започва в бляскавото днес.
Едни живеят, за да любят,
други вярват
в дълг и чест.

Но тук сега сме
и в прегръдка
тъмата се топи до злак.
И знам,
в последната ти глътка
потъва и сърцето ми,
и чакания влак.

И знам, че има още
земя и стъпки
в нашите следи.
В прегръдка топла
зрящ мигът е...
Ти само пак
ела ме прегърни!

Мина Кирова
01.2015г.