По устните ми -
сладко от смокини;
в косите ми
заплиташ пак цветя;
със дланите
рисуваш дните,
в които с любовта си
белязахме брега.
А слънцето
надничаше в реката,
понесла
сладостния аромат
на шепота ни,
прекосил Земята
от вричане
във общия ни хляб.
И пак в нощта
прегръщаш тихо
приведените рамене
от обич
и тъга, отнесла
очите ми,
изтичащи по теб...
Мина Кирова
11.2009г.
Когато на ръба,
застинал в крачка
с неизвестен резултат,
отдолу дърпа мракът,
над теб е светлина,
неясна е съдбата -
провидец сам не си -
че губи се адреналинът
от чудото да вдишваш
стъпките си днес
и утре жив...
Избираш
дали да промениш
отражението криво
или (да) продължиш
по брега покрай реката;
в лодка без весла.
Смелостта изисква
да работиш
в градината
на своята душа.
Мина Кирова
11.2009г.
Цъфнал цвят
в паважа
слънчев лъч огря.
Край дървото
градинаря -
окапали листа.
Тънък скреж
земята
здраво прикова.
Пропука се
кората -
напъпила зора.
Цъфнал цвят
в ръката -
ябълка - жена.
Мина Кирова
10.2009г.
Разстила се нощта
като утеха
под звуците
на тихото пиано -
изгубват се
в приспивна песен
акордите
на стреснатия ден.
И там -
високо над града
заспиващ -
догаря свещ
с разлистен пламък
от танца
на телата ни,
попили
клавишите
на галещо пиано.
Мина Кирова
10.2009г.
Сребристата луна
налива чаша нежност.
С пътека езерна вода
поднасяш ми я млечна.
В прозореца отворен
денят ми се разплисква,
от млечност прогорен.
Подрежда се в мъниста
сребристата пътека,
умита в чаша нежност.
Мина Кирова
10.2009г.
