В ТВОЕТО МЕН

Оставям се
да ме обичаш.
С онази огромната
и безмерно добра.
С която
летя в' висините...
И не стъпвам,
а галя роса.

Оставям те
да си какъвто поискаш.
Цветен и с име,
да виждам
през твойте очи.
Да плувам
в дълбокото на водите,
неизменно
щом в мене блестиш.

Оставям се
да прогледна отново.
Светът да е ярък
и светлинно струящ.
Ти само бъди,
обич моя.
Огромна и звездна,
безмерно добра.

Мина Кирова

08.2012г.

МОСТЪТ

В мъглата на забрава
сън потапя
стакатото на мисълта.
Когато
в диплите на вятър
пропускаш
лустрото на същността.

Когато взорът ти навътре
следва спомен,
не и цел.
Когато пак
играеш на овчарче,
от топлото в кръвта
живец не взел.

И всеки мост
раззиждаш наобратно.
А пътят ти
през него те зове...
Реката кротка е, когато
в коритото
на навици тече.

Но нека там,
в съня ти проехтява
гласът на твоя
неподвластен дух.
Поне един (човек)
все още вярва,
че можеш
ДА СИ днес и тук.

Мина Кирова

08.2012г.

ПОРЪЧКАТА

Поръчай ми слънце
в зениците, мило.
Малко усмивки
от тези,
които обичам
да светят
на перваза ми сутрин.
Кафето
в чинийка от щедрост
по устните.
Целувка за вярност
по чЕлото с нежност.

Поръчай ми още
на рамото топло
най-тихия залез
след бурята мощна.
Ръката ти твърда,
държаща ме нощем,
незряща и слаба -
за полет над пропаст...

Поръчай това,
без което не мога...
От там.
До където не стигат
парите да купят
всичко
най-истинско.

Мина Кирова

07.2012г.

СИЛАТА В ТЕБ

Ти можеш...
Над облаците да ме вдигаш –
с крилете си могъщи
над градини, езера, поля...
И с грация на лебедова шия
устремено да ме дишаш
в бялото на огнена земя.

Ти можеш...
Неподвластен да превземаш
всеки корен
на прокълващ хляб.
Водата да си
на жадуваното време
в часа на изгревна заря.

Ти можеш…
Да си стрък, стебло, корона.
Въздигаща се горда
в непознати небеса.
С възпламеняващ тропот
на конете нощем
да водиш непокорната река.

Ти можеш…
Да си повече и всичко.
От дъното
издигащ твърдина.
Да си ми залък...
Дъх и глътка жива.
Обич моя, светла и добра.

Мина Кирова

07.2012г. 

ВОИН

И сам воинът е воин...
And he will be a soldier to the end.

Щом няма какво да изгубиш
и животът превърнат е в заем,
падат всички огради, заблуди,
родени в страха ти да бягаш -

да навеждаш главата покорно;
да се молиш за хляба насъщен.
И от кредит на кредит, немощен,
двата края едвам да завързваш...

Едничък остава да вземат
живецът във тебе изтляващ.
Нима със смърт ще уплашат
бедняка без дом и без вяра?

Така сама в боец те превръща
матрица с контрол над телата.
Без нищо, но всичко си всъщност.
Сам воин… Сега. И до края.

Мина Кирова

07.2012г.