КАКВОТО СИ ПОСЕЕШ

Някой пак ме учи да скачам.
И с аршина ми сочи - дувар.
Сама да избягам в гората,
щом съм пречка и беден другар.

Някой пак определя посока -
с упоритост твърди, че е прав.
Обявява за обща истина своя,
и на сянка поставя капан.

Някой пак закони написва
с правила неизвестни - от страх
да не блесне челото по изгрев
със срама на езика корав.

Някой пак... Какво пък? Е, нека!
Всеки сам си поставя предел.
И каквото посее, жъне човекът:
жито за хляб. Гибел. И тлен.

Мина Кирова
02.2015г.

ЗА ПОСЛЕДНО

Ела да се помолим. Не е късно
да чуем шепотното на раздяла.
И три пъти да се прекръстим
в последното от Бога одеяло.

Ела да те погледам. За последно.
От утре друга песен почва.
Вероятно като тази не е лесна,
но и нея ще я знам до болка.

Ела да те помилвам. Като птица,
свила доверчиво в двете длани
последната надежда да ни има.
Дори от другите недомиляни.

Ела да те прегърна. Със сърцето.
То гасне по тревите пожълтели.
Но спомен за последно топло свети
и пали огън в нощните къдели.

Мина Кирова
02.2015г.

СВОБОДАТА ДНЕС

Свободен е светът да се разкъсва
и всеки да върви по своя път -
да бъде тъжен, гневен, непокръстен;
малък дечко или властелин от пръст.

Свободен е да прави своя избор,
щом другият остава невредим;
лицето си да крие до безличност
или да вижда мъдрост в пелигрим.

Свободен е да иска много... всичко! -
пари и слава, власт или контрол.
Да пада или става, да е ничий
и в самотата да намери тих подслон.

Свободен... Думичка преиначена,
нагодена според личния стремеж.
Истината е различно бяло-черна.
Свободата днес е... само за протест.

Мина Кирова
02.2015г.

ЗА КАКВО ЛИ?

И някъде, по релсите на мрака
оставяме следи от земния си път,
които с огън да отворят провлак
за ангели, пробудени в света отвъд.

Те може би ще помнят всяка пряка
към корени, дълбоко издълбали знак
от всеки опит да прескочим здрача,
за да опазим чисти неродените деца.

И тайно се надявам, че нищожен
не ще нарочи някой устремът ни ням
да бъдем себе си - до невъзможност,
в свят безбожен на охулен храм.

Мина Кирова
02.2015г.

ДНЕВНИК

Имам да се уча още.
След прошката на вчерашния ден.
От мълнията на пространствен проход
до залеза на полет, трижди озарен.

От минувача, сгърбен в тротоара,
до уличния прегладнял за къшей пес.
От майката, изгубила очи по прага,
до емигранта и родината без чест.

Имам да се уча още.
От брата по перо, топено в кръв.
До свирепия до кокал с нелечима болест.
От летящия в съня си бързей пръв.
И от палача, вероятно протестиращ
в лицето на прииждащата смърт...
Навярно в процепа на утро ще провидя
животът жив и в целия му ръст.

Мина Кирова
02.2015г.